Четвъртото измерение

Ала това нямаше значение — важното бе, че от математическа гледна точка четириизмерната рамка беше уникална. Независимо от това как една раса възприема реалността, нейните математици непреодолимо щяха да бъдат привлечени от проблемите и особените характеристики на една четириизмерна рамка.

Това беше водна дупка от различен вид — събирателно място за умовете на всички възможни форми на живот.

Христос.

Не, не просто Христос.

Христос Хиперкубус.

Тя можеше да направи триизмерни кубове от своите страници. А при четиридесет и осем страници можеше да се направят общо осем куба — като на картината на Дали на стената в лабораторията на Кайл.

Като разгънат хиперкуб.

Разбира се, Чийтах бе казал, че има повече от един начин да се разгъне най-обикновен куб; само един от възможните единадесет метода водеше до формата на кръст.

Навярно имаше също така много начини да се разгъне и един хиперкуб.

Но кръглите маркери даваха ориентир!

Вероятно имаше само един начин за подреждане на осемте куба така, че въображаемите елипси да подравнят кръглите маркери.

Тя и преди се бе опитвала да подреди картините като кубове с надеждата, че ще се получат смислени мотиви. Но сега пробва да ги разположи на екрана на компютъра си върху отделните кубове на един разгънат тесеракт.

Университетът на Торонто имаше страница, даваща достъп до по-голямата част от програмното осигуряване, използвано в различните му факултети; Кайл беше показал на Хедър как да влезе в програмата КАД, която бе използвана за определяне на начина, по който да се сглобят заедно отделните плочки.

Отне й известно време, за да я задейства, въпреки че, за щастие, програмата се командваше словесно. Най-после успя да подреди четиридесет и осемте послания като осем куба. Тогава каза на компютъра, че иска да подреди кубовете във форма, при която кръговите маркери да се подравнят правилно.

Кутиите танцуваха на екрана й известно време, после се появи единственото правилно решение — хиперразпятие, както в картината на Дали: вертикална колона от четири куба и още четири, излизащи от четирите открити страни на втория куб отгоре надолу.

Нямаше никакво съмнение. Извънземните послания образуваха разгънат хиперкуб.

Какво, чудеше се тя, би се получило, ако можеше да сгъне триизмерния модел ката или ана?

Беше типичен августовски ден, горещ, задушен и спарен. Хедър усети, че се покрива с пот, само докато стигна производствената компютърна лаборатория; лабораторията беше част от факултета по машинно инженерство. Тя всъщност не познаваше никого там и просто застана на прага, като учтиво оглеждаше различните тракащи роботи и машини.

— Може ли да ви помогна? — обърна се към нея симпатичен среброкос мъж.

Хедър одобряваше тези, които знаеха разликата между „мога“ и „може“.

— Надявам се — усмихна се тя. — Аз съм Хедър Дейвис от Психологическия факултет.

— На някой му се е развъртяла бурмата?

— Моля?

— Шегувам се, извинете. Виждате ли, психолог идва да види един инженер. Ние през цялото време затягаме разхлабени винтове.

Хедър се засмя леко.

— Аз съм Пол Коменски — продължи мъжът и протегна ръка. Хедър я пое.

— Наистина имам нужда от инженерна помощ — каза Хедър. — Искам да се изгради нещо.

— Какво?

— Не съм съвсем сигурна. Нещо като набор от панели.

— Колко големи са панелите?

— Не зная.

Инженерът се намръщи, но Хедър не можеше да каже дали означаваше „проклета жена“ или „проклети претенции“.

— Това е малко неясно — каза той.

Хедър се усмихна с най-чаровната си усмивка. Днес различните инженерни училища имаха петдесет процента жени випускници, но Коменски беше достатъчно възрастен, за да помни времето, когато всички инженери бяха мъже и можеше с дни да не срещнат жена на работата си.

— Съжалявам — каза тя. — Работя върху извънземните радиопослания и…

— Знаех си, че ви познавам от някъде! Виждал съм ви по телевизията. В кое предаване?

Хедър се смути от въпроса. В толкова предавания бе участвала напоследък, но щеше да прозвучи високомерно, ако го кажеше на глас.

— По новините ли? — колебливо предположи тя.

— Да, като че ли. И така, това е свързано с извънземните?

— Не съм сигурна, но така мисля. Искам да направя серия плочки, които да отговарят на мрежите, получени от извънземните послания.

— Колко са тези послания?

— Две хиляди осемстотин тридесет и две — това поне са недешифрираните; само тях искам да обърна в плочки.

— Това е доста голям брой.

— Зная.

— Но не знаете колко трябва да са големи?

— Не.

— От какво трябва да се направят?

— От две различни вещества. — Тя му подаде електронния си бележник. На екрана му имаше две химически формули. — Можете ли да ги синтезирате?

Той хвърли поглед на дисплея.

— Разбира се, няма нищо трудно. Сигурна ли сте, че тези вещества са в твърдо състояние при стайна температура?

Очите на Хедър се разшириха. Преди десет години тя беше изчела всички статии за химическите съединения, когато те бяха синтезирани за първи път, но всъщност не беше мислила много за тях в последно време.

— Нямам представа.

— Тези формули от посланията на извънземните ли са?

Хедър кимна.