Четвъртото измерение

„Гадже“ беше правилната дума. Трябва да беше на деветнадесет или двадесет години, но изглеждаше на не повече от шестнадесет. Определено беше привлекателна — боядисана на ивици светла коса в сложна прическа, големи сини очи, яркочервени устни.

— Професор Грейвс, във връзка със задачата, която ни дадохте?

— Да, Кейси?

Той не си спомняше името на нито един от студентите, които го бяха поздравили в коридора, но нейното го знаеше.

— Чудя се дали трябва да използваме модела на Дъркъм за чувствителност на изкуствен интелект или бихме могли да ползваме вместо това модела на Мухамед?

Хедър знаеше от разговорите си с Кайл в швейцарския ресторант, че подходът на Мухамед беше много новаторски. Кайл би трябвало да се впечатли от този въпрос.

„Какво гадже“, помисли си той отново.

— Можете да използвате Мухамед, но трябва да вземете под внимание критиката на Сегал.

— Благодаря ви, професоре. — Тя пусна една мегаватова усмивка и тръгна обратно към мястото си. Кайл гледаше малкото й стегнато дупе, докато тя се качваше по стъпалата до един от средните редове банки.

Хедър беше объркана. Никога не беше чувала Кайл да прави неуместна забележка за който и да е студент. А тази студентка беше толкова млада, толкова много приличаше на дете, което се опитваше да подражава на възрастен.

Кайл започна лекцията си. Правеше го автоматично; никога не се бе числял към вдъхновените учители и той го знаеше. Силата му беше в изследванията. Докато дълбаеше из материала, който бе подготвил, Хедър реши да побърза. Беше стигнала до пропастта, но сега осъзна, че се колебае да скочи.

Но беше време.

Беше стигнала толкова далече — намирайки ума, който й трябва, от седем билиона възможности. Не можеше да се откаже точно сега.

Тя се стегна.

Ребека.

Съсредоточи се върху името, докато извикваше образа.

Ребека.

Все по-силно и по-силно, крещейки името наум, изграждайки добра, бетонна интерпретация на лицето на Беки.

Ребека!

Тя опита още веднъж като конкурираше крясъка на Стенли Ковалски „Стела!“

Ребека!

Нищо. Простото изискване на спомените не ги изкарваше на преден план. По-рано беше имала успех като се съсредоточаваше върху хората, но по някаква причина миналите спомени на Кайл за Ребека бяха блокирани.

Или потиснати?

Трябваше да има начин. Наистина нейният мозък не беше подготвен за навлизане във външни спомени, но той бе приспособим, гъвкав инструмент. Беше само въпрос на време да намери вярната техника, вярната метафора.

Метафора. Тя бе преплела собствения си ум с този на Кайл. Въпреки това, нямаше контрол над неговото тяло — не беше успяла да спре онзи френски насилник, а сега правеше опит за нещо много по-фино, опитваше се да накара Кайл да сведе поглед към пода за миг. Но не се получаваше. Очите му просто блуждаеха по студентите, без в действителност да осъществява контакт с който и да е от тях. Метафората, която нейният ум бе приел за настоящите обстоятелства, беше, че тя е в ролята си на пътуващ зад очите на Кайл. Това беше изглеждало като естествен начин за организиране на преживяването. Но сигурно не беше единственият. Навярно имаше друг, по-активен метод.

Тя продължи да се опитва да достигне до това, за което беше дошла, но освен мимолетни, резки образи на една обвиняваща Беки, която непрекъснато танцуваше в периферията на съзнанието му, Хедър не можеше да открие никакъв спомен за неговата по-малка дъщеря.

29.

Съвсем разстроена, Хедър излезе от конструкцията. Тя посети тоалетната, после се обади в офиса на Кайл й му остави съобщение на телефонния секретар, с което го канеше да се видят довечера — петък — вместо както обичайно се срещаха в понеделник в швейцарския ресторант. Тя отчаяно искаше да разбере дали по някакъв начин бе усетил нейното нахлуване в ума му.

Уговориха се да се срещнат в девет. При толкова много време, Хедър реши, че би могла да приготви вечеря за двама им, така че предпазливо предложи на Кайл да дойде вкъщи. Беше изненадан, но каза, че би било прекрасно. Помоли го също да донесе тяхната видеокамера. Той каза една глупава шега — защо хората винаги мислят, че видеокамерите се използват за нецензурни цели? — но се съгласи да я донесе.

В девет часа Хедър и Кайл седяха на противоположните страни на гигантската маса в трапезарията. И от двете страни имаше празни столове; на този откъм прозореца винаги сядаше Беки; другият отсреща — столът, който никога не беше поместван, дори и след толкова време — беше използван от Мери. Хедър бе приготвила спагети със зеленчуци. Не беше едно от любимите ястия на Кайл — щеше да е прекалено, можеше да се възприеме погрешно. Но поне беше ядене, срещу което той нямаше нищо против. Сервира го с френски хляб, който беше купила по пътя за вкъщи.

— Как беше днес? — попита тя.

Кайл загреба с вилицата от спагетите, преди да отговори.

— Добре.

Хедър се опита да прозвучи равнодушно:

— Нещо необичайно?