Четвъртото измерение

Кайл остави вилицата и погледна към Хедър. Той беше привикнал към формалния въпрос как бе минал работния ден — Хедър го бе задавала безброй пъти през годините. Но последвалият определено го озадачи.

— Не — най-после каза той. — Нищо необичайно.

Замълча, като че ли такъв странен въпрос изискваше по-обстоен отговор, и добави:

— Часът протече добре, предполагам. Всъщност не си спомням — имах главоболие.

„Главоболие“, помисли си Хедър.

Навярно нейната намеса беше имала ефект?

— Съжалявам — каза тя.

Помълча известно време, чудейки се дали по-нататъшно опитване не би привлякло нежелано внимание. Но тя трябваше да знае дали може да изследва по-нататък, по-надълбоко и то безнаказано.

— Често ли те боли глава, когато си на работа?

— Понякога. Цялото това взиране в екрана на компютъра. — Той сви рамене. — Как мина твоят ден?

Тя не искаше да лъже, но какво можеше да каже? Че бе прекарала целия ден, носейки се из психопространството? Че бе навлязла в неговия ум?

— Добре — каза тя, избягвайки погледа му.

На следващия ден, събота, 12-ти август, Хедър отиде рано в офиса си.

Тя донесе със себе си видеокамерата и я постави на празното бюро на Омар Амир. Най-после щеше да открие какво ставаше отвън, когато хиперкубът се сгъваше.

След това Хедър влезе в централния куб, върна вратата на нейното място и натисна старт бутона.

Веднага навлезе в ума на Кайл — той също работеше в лабораторията си в „Мълин хол“, като се опитваше да реши текущите проблеми по своя квантов компютър.

Тя опита отново като многократно повтаряше „Ребека“, докато извикваше във въображението си различни сцени с нея.

Нищо.

Напълно ли бе блокирал всякакъв спомен за нея?

Тя се опита да извика спомените за брата на Кайл, Джон. Те изплуваха веднага.

Защо не можеше да достигне мислите му за Беки?

Беки! Не Ребека. Беки. Тя опита отново, като пробва дали умалителната версия на името й не беше ключът.

Трябваше да има безброй спомени за собствената му дъщеря, съхранени някъде в ума му: спомени за нея като бебе, като току-що проходила, вече като по-голяма, когато я водеше на детска градина, неговата малка Тиквичка…

Тиквичка!

Тя опита с това, името, придружено от мислени картини: Тиквичка.

И: Тиквичка!

И отново: Тик-вичка!

И ето, ясна картина на дъщеря му — усмихната, млада, щастлива.

Беше се получило. Тя бе достигнала до тези спомени.

Но все пак нямаше да е лесно да намери специфични моменти от миналото му. Можеше да прекара години в сляпо търсене из този архив на един човешки живот.

Това, към което се стремеше, бяха спомените на Кайл насаме с Беки. Тя не знаеше как да достигне до тях — все още не знаеше. Трябваше да започне отнякъде другаде, с нещо, в което и тя участваше. Нещо просто, нещо, до което лесно можеше да се добере.

Семейна вечеря от времето, преди да умре Мери, преди Кайл и Беки да се изнесат?

Не можеше да е нещо общо, като плаката на стената в кухнята, илюстриращ различни видове спагети, или черно-зеления декор в столовата. Те не бяха свързани със специфични спомени; по-скоро, те формираха фона на хиляди събития.

Не, тя се нуждаеше от специфичен детайл от някоя определена вечеря. Някакво блюдо: пиле — пилешки гърди на грил, поляти с този сос за барбекю, който Кайл толкова харесваше. И една от стандартните салати на Кайл: нарязана маруля с малки кръгчета моркови, ситно скълцана целина, нискомаслена мозарела и епикурейски пръснати печени фъстъци, напръскана с винен оцет и сервирана в голяма купа.

Но те бяха яли това ядене стотици пъти. Трябваше й нещо уникално.

Нещо, с което е бил облечен — пуловерът „Торонто раптърс“ с онзи разпенен лилав динозавър отпред. Но с какво можеше да е облечена тя, ако той е носил него? Да видим: обикновено на работа беше с костюм, но когато се прибираше вкъщи, тя си обуваше джинси и — какво? — зелена риза. Не, не — тъмно-синята си риза. Спомни си, че веднъж бе избрала нея, защото отиваше на пуловера на Кайл — факт, който не би значел нищо за него, но за нея имаше значение.

Стаята. Яденето. Тази риза.

Изведнъж всичко се смени. Беше достигнала до една определена вечеря.

— … неприятна среща с ДеДжонг. — Гласът на Кайл или поне неговият спомен за тези думи. ДеДжонг беше университетският ревизор. — Може да се наложи да ограничим средствата по проекта АПЕ.

За миг Хедър си помисли, че нещо не е наред — тя нямаше спомен за такъв разговор.

Не, тя несъмнено го беше забравила; Кайл често се оплакваше от бюджетните съкращения. Хедър почувства угризения — този разговор е бил важен за него, а тя не му бе обърнала внимание. Но след миг Кайл започна да говори за проблемите на ДеДжонг със съпругата му и Хедър веднага забеляза промяната. Наистина ли беше толкова плиткоумна, да пренебрегва сериозните проблеми, а да обръща внимание на клюките?

Беше стряскащо да се види през очите на Кайл. Бог да го благослови, но тя изглеждаше може би с десет години по-млада, отколкото беше в действителност; не беше носила тази риза достатъчно дълго пред него, така че може би това беше причината да му изглежда толкова млада.