Чочарка

И след миг усетих, че улавя за косите Розета, смятайки, че съм аз. Розета се разпищя, а тя я удряше. Хвърлих се в тъмнината отгоре й и двете се търкулихме на земята, като се биехме и скубехме. Всички крещяха, а Розета се молеше за помощ и ме викаше. Стана нужда да ни разтървават все в тъмнината, но и умиротворителите май си изпатиха, защото докато ни разтърваваха, сирената неочаквано даде отбой и когато лампите светнаха, ние двете стояхме една срещу друга разчорляни и задъхани, а тези, които ни държаха, бяха с изподраскани лица и разрошени коси. Розета хълцаше в един ъгъл.

След тази сцена си легнахме много рано, без да докоснем повече вечерята, която си остана на масата до сутринта.

В леглото Розета се сгуши в мене, както правеше, когато беше малка, и както от дълго време не бе правила.

— Какво ти е? — запитах я. — Още ли те е страх?

— Не, не ме е страх — отговори тя, — но вярно ли е, че парашутистите се отнасят тъй с жените?

— Ти не слушай оня глупак — отвърнах й аз, — той не знае какво говори.

— Но истина ли е? — настоя тя.

— Не, не е истина… и после, ние ще заминем утре, ще отидем на село и там нищо няма да се случи, бъди спокойна.

Помълча малко и след това каза:

— Но за да можем да се върнем у дома, кой трябва да победи — германците или англичаните?

При въпроса й аз се заплетох, както вече казах, не четях вестници и освен това никога не се интересувах да разбера как върви войната. Но й отвърнах:

— Не знам какво правят… но едно ми е ясно… че всички — и англичани, и германци — са копелета… че обявяват война, без да питат нас, бедните хора… Но чуй какво ще ти кажа: за нас е важно някой да победи. Така войната ще свърши… германци или англичани, не е важно, само някой да бъде по-силен.

Но Розета разпитваше настойчиво:

— Всички казват, че германците били лоши… какво са направили мамо?

На това й отвърнах:

— Какво са направили ли? Ами това, че вместо да си стоят у тях, са дошли тук да ни досаждат… затова хората не могат да ги търпят.

— А там, където ще идем сега, германци ли има, или англичани?

Не знаех какво вече да й отговоря, но казах:

— Там няма нито германци, нито англичани… там има ниви, крави, селяни. Там се живее добре… А сега спи!

Без да продума повече, Розета се сгуши в мене и ми се стори, че накрая заспа.

Каква ужасна нощ! Събуждах се много пъти, а мисля, че и Розета не можа да мигне, макар че за да не ме безпокои, се правеше, че спи. Понякога ми се струваше, че се събуждам, а всъщност спях и сънувах, че се събуждам, понякога мислех, че спя, а пък бях будна и умората и нервността ме караха да се лъжа, че спя. И Христос не е страдал толкова много в градината, преди да дойде Юда да го предаде, колкото страдах аз през оная нощ. Сърцето ми се свиваше, като помислех, че трябва да напусна този дом, в който бях живяла цели двадесет години. Мислех си, че през време на пътуването ни можеха да обстрелват с картечници влака или пък че няма да има вече влакове, защото хората разправяха, че Рим можел да остане внезапно откъснат. Мислех и за Розета и мислех, че беше истинско нещастие, задето ми се падна такъв мъж, който на всичко отгоре умря, защото две сами жени в света без подкрепата и закрилата на мъж са в известен смисъл като двама слепци, които не виждат и не разбират къде са.

По едно време, не знам колко часа е било, чух да се стреля по улицата. С това бях вече свикнала, защото стреляха почти всяка нощ, като че ли се намирахме на стрелбище, но Розета се събуди и попита:

— Какво става, мамо?

— Нищо, нищо — отвърнах аз, — все същите копелета се забавляват да стрелят, дано се изтрепят помежду си!

После мина някаква колона камиони, точно под прозорците ни. Цялата къща се тресеше, а колоната не свършваше. Тъкмо ми се стори, че е преминала вече, ето че затрещя още един камион. Държах Розета в прегръдките си, а тя беше облегнала главата си на гърдите ми и изведнъж се навяха спомените за онези години, когато беше бебе и когато още я кърмех. Тогава гръдта ми тегнеше от мляко, както бива при чочарките, познати като най-добрите дойки в Лацио, а тя изсмукваше всичкото мляко и от ден на ден ставаше все по хубава. Беше като цвете и хората се спираха да я гледат. Помислих си, че е било по-добре да не се бе ражда, щом трябваше да живее в един свят като тоя, сред тревоги, опасности и страх. Но после си казах, че това са мисли, които навестяват човека нощем, че е грехота да мисля подобни неща. Прекръстих се в тъмнината и се помолих на Исус и Богородица. Чух, че пропява петел в съседния апартамент, където живееше едно семейство, което бе превърнало клозета си в кокошарник, и разбрах, че скоро ще съмне и вероятно чак след това съм заспала.

Стреснах се от звъна на входния звънец, някой сякаш много отдавна звънеше. Станах в тъмнината, излязох в преддверието и отворих вратата. Беше Джовани. Той влезе и каза:

— Как спите! Цял час звъня!