Чочарка

Бях по риза. И сега още гърдите ми стърчат без елече, а тогава бяха още по-хубави и твърди, с набъбнали зърна, сякаш искаха непременно да бъдат забелязана под тъканта на ризата. Забелязах, че той се загледа в гърдите ми, че очите под веждите му пламнаха като два въглена под пепелта. Разбрах, че се готви да ме хване за гърдите и като се дръпнах назад казах:

— Не, Джовани, недей… за мене ти вече не съществуваш и трябва да забравиш онова, което се случи… ако не беше женен, щях да се омъжа за тебе… но ти си женен и между нас не трябва да има вече нищо.

Той не каза нито да, нито не, но личеше, че прави усилие да се овладее. Накрая успя и каза със спокоен глас:

— Права си… но да се надяваме, че тая проклетница жена ми ще пукне през тази война… така, когато се върнеш, ще бъда вдовец и тогава ще се оженим… Толкова хора умират под бомбите, защо тя да не умре?

И този път аз отново останах потресена от думите му и почти не повярвах на ушите си, както когато беше казал, че мъжът ми е мърша, макар че му беше приятел и бяха неразделни. Познавах жената на Джовани и винаги съм мислила, че той я обича или поне че е привързан към нея, защото бяха женени от много години, а при това имаха и три деца. А ето че той говореше с омраза за нея и се надяваше тя да умре. От начина, по който говореше за нея, личеше, че я ненавижда отдавна и се сега изпитва към нея вече само омраза, ако въобще някога е изпитвал друго чувство.

Казвам истината — изпитах почти ужас при мисълта, че един мъж може да бъде приятел и съпруг толкова много години и после да започне да говори с такава студенина и злоба за нея, че му е отвратителна, а за приятеля си, че е мърша. Но за всичко това не казах нито дума на Джовани, който през това време беше влязъл в кухнята, и го чух, че се шегува с Розета, която също беше станала.

— Ще видиш, че и двете ще се върнете напълнели и че за вас това ще бъде единствената последица от войната… там на село има сирене, яйца, агънца… ще ядете и ще си живеете добре.

Вече всичко беше готово и аз изнесох на входа трите куфара, вързопа, с пакетите. Джовани взе двата куфара, вързопа — аз, а на Розета остана най-малкия куфар. Те се спуснаха надолу по стълбите, а аз се престорих, че се забавям, за да заключа вратата, и отидох в спалнята, измъкнах една плочка от пода и извадих оттам парите, които бях скрила. За ония времена сумата беше огромна — все в банкноти по хиляда лири. Не исках да ги взема в присъствието на Розета, защото с парите всичко става, а едно невинно същество всякога може да извърши някое неблагоразумие и да каже нещо, които другите не бива да знаят, а пък когато се отнася до пари, човек никому вяра да няма. На входа повдигнах полата си и сложих парите в един джоб, който бях ушила нарочно. След това настигнах Джовани и Розета на улицата.

Пред входа ни чакаше файтонче. Джовани не бе взел камиона си, защото се страхуваше да не би да му го реквизират. Помогна ни да се качим, след това се качи и той. Файтонът пое и аз не можах да не се обърна назад да погледна към кръстопътя, към дома и бакалницата, защото имах лошото предчувствие, че никога вече няма да ги видя.

Още не беше настъпил денят, но не беше вече и нощ. Въздухът беше сив и в дрезгавината хвърлих поглед към къщата си, която беше на ъгъла. Прозорците й бяха затворени, кепенцата на магазина — също. На стената на отсрещната сграда, която също беше на ъгъла, на втория етаж имаше една ниша във формата на медальон. Там, под стъклен похлупак, бяха поставили една икона, изобразяваща Богородица със златни мечове и с вечно горящо кандило. Помислих си, че това кандило, което гореше и през време на войната, и през време на глада, беше донякъде като надеждата ми, че ще се върна, и се почувствах по-ободрена. Тази надежда щеше да ме подкрепя и когато бъда далече.

В дрезгавината се виждаше целия кръстопът, подобен на празна театрална сцена след като вече актьорите са си отишли. Личеше, че бяха бедняшки къщи, разкривени къщурки, сякаш облегнали се едно о друга, с олющени мазилки, особено в основата от коли и автомобили. До моята бакалница беше складът за въглища на Джовани и стената около вратата му беше черна, като вратичка на пещ. В този час, не знам защо, чернотата ми навя тъга. И не можах да не си припомня, че в хубавите стари времена денем този кръстопът гъмжеше от хора, жени бяха приседнали на сламени столчета пред вратите, котки сновяха по калдъръма, деца скачаха на въже, младежи работеха в работилниците или влизаха в кръчмата, която беше винаги пълна. Като мислех за всичко това, усетих как сърцето ми се къса и разбрах, че тия къщурки и този кръстопът ми бяха скъпи може би защото бях прекарала целия си живот тук и защото, когато ги видях за първи път, бях още много млада, а сега бях зряла жена и имах вече голяма дъщеря.

— Няма ли да погледнеш къщата и бакалницата? — попитах Розета.

— Мамо, бъди спокойна — отвърна ми тя, — та нали ти самата каза, че след две-три седмици ще се върнем?