Чочарка

— Ще видиш — казах на Розета, — че през целия път ще трябва да стоим на крак. И наистина след като обикаляхме не зная колко време под онова слънце, което печеше през замърсените стъкла на прозорците и беше вече нажежило вагоните, сложихме и ние куфарите си в коридора пред клозета и се сгушихме, както можахме. Тогава Джовани, който вървеше подир нас във влака, каза:

— Е, хайде, ще ви оставя. Ще видите, че след малко ще потеглите.

Но един мъж, облечен с черен костюм, седнал до нас на куфара си, му възрази мрачно, без да вдигне очи:

— Краставици, след малко… вече три часа чакаме…

Джовани се сбогува с нас, като целуна Розета по страните, а мене в ъгъла на устните. Може би той искаше да ме целуне по устата, но аз успях да си извърна навреме лицето. Щом си отиде, седнахме на куфарите си, аз по нависоко, Розета по на ниско, отпуснала глава на коленете ми.

След като стояхме около половин час така сгушени, без са говорим, Розета ме запита:

— Мамо, кога ще тръгнем?

— И аз знам колкото тебе — отвърнах.

Не зная колко време съм стояла така неподвижна и Розета сгушена в краката ми. Хората в коридора дремеха и въздишаха, а слънцето започваше да жари силно и отвън от плочниците не долиташе никакъв шум. Германците също мълчаха сякаш не съществуваха. После изведнъж в най-близкото купе германците започнаха да пеят. Не може да се каже, че пееха лошо. Гласовете им бяха ниски и дрезгави, но пееха вярно, и аз, която бях слушала как весело пеят нашите войници, когато пътуват във влака, изпитах тъга, защото тези пееха на своя език нещо, което звучеше много тъжно. Пееха бавно, като че нямаха желание да воюват, защото песента им беше наистина пропита с тъга.

Обърнах се към мъжа, облечен с черен костюм,който седеше до мене:

— И те не обичат войната… в края на краищата и те са хора… чуй колко тъжно пеят…

Той отвърна навъсено:

— Ти не ги разбираш тия работи… това е техният химн, като нашия, кралския. — И след като помълча, добави: — Истинската тъга е на нас, италианците!

Най-после влакът потегли, без изсвирване, без сигнал на тръба, безшумно, сякаш случайно. Искаше ми се за последен път да се помоля на дева Мария да закриля мене и Розета от всички опасности, срещу които отивахме, но толкова много ми се доспа, че нямах сили да го сторя, а само помислих: „Тия копелета…“, без да зная за кого точно мислех: дали за германците, за англичаните, за фашистите, или за италианците. Може би по малко за всички.

След това съм заспала.

ГЛАВА ВТОРА

Събудих се може би след час. Влакът беше спрял; цареше голяма тишина. Във вагона не можеше да се диша от горещина. Розета бе станала и облегната на прозореца, гледаше навън. По дължината на целия вагон много от пътниците се бяха надвесили по прозорците. Станах трудно, защото бях замаяна и изпотена. Застанах до прозореца и аз. Навън слънцето блестеше, небето беше синьо и пред нас се простираше хълмистото зелено поле, покрито с лозя. На един от хълмовете, точно пред влака имаше една бяла къщичка, обхваната от пожар. От прозорците й изскачаха червени огнени езици и кълба чер дим. Всичко наоколо беше неподвижно и спокойно, пламъците и димът бяха единствените неща, които се движеха в този наистина прекрасен ден. Никъде по полето не се мяркаше жива душа. Изведнъж пътниците от вагона завикаха:

— Ето го, ето го!

Тогава погледнах нагоре и в една точка на кръгозора забелязах черно насекомо, което скоро прие формата на самолет и изчезна. После изведнъж го чух да прелетява над нас, над влака, със страшен метален грохот и бясно боботене, а в самия грохот се чуваше нещо като тракване на шевна машина. Грохотът трая само миг, после отслабна и веднага след това наблизо се чу много силен взрив. Всички се хвърлиха на пода на вагона освен аз, защото не успях, пък и не помислих за това. Така можах да видя как бялата къщичка изчезна в огромен сив облак, който веднага започна да расте под хълма и се спускаше на кълба към влака. Отново настъпи тишина и хората започнаха да се дигат, като почти не вярваха, че са останали живи. После пак се надвесиха на прозорците. Въздухът беше пълен със ситен прах, който караше хората да кашлят. Облакът се разкъса бавно и всички успяхме да видим, че бялата къщичка е изчезнала.

След няколко минути влакът потегли отново.

Това беше най-значителното нещо, което се случи през време на пътуването. Влакът спираше много пъти сред откритото поле, понякога за половин час, понякога за един и затова разстоянието, което в нормални времена минаваше за два часа, сега взе за шест.

Розета, която в Рим по време на бомбардировките беше преживяла силен страх, този път, след като бялата къщурка полетя във въздуха и влакът отново пое по своя път, каза:

— Тук на открито се страхувам по-малко, отколкото в Рим. Тук има слънце, въздух, на открито сме. В Рим много се боях, че къщата ще падне върху главите ни. Ако умра тук, поне ще видя слънцето.

Тогава един от пътниците, който пътуваше с нас в коридора се намеси: