Чочарка

Вървяхме дълго. Пътят беше пуст, а по полето не се мяркаше жива душа. На гражданин, който не разбира, това поле може да се стори обикновено: но аз, която преди да стана гражданка, съм била селянка, разбрах, че полето е изоставено. Навсякъде личеше изоставеност. Времето за гроздобер беше отдавна минало, а гроздето висеше между пожълтелите листа на лозите, силно златисто, съвсем тъмно и изгнило, наполовина изядено от осите и гущерите. Царевицата беше тук-там полегнала в безпорядък, обрасла в бурени, а мамулите узрели, почти червени. По земята около смокиновите дървета имаше много смокини, нападали от клоните от зрялост, разпукани, накълвани от птиците. На полето не се виждаше никакъв селянин и аз си помислих, че всички са избягали. А денят беше хубав, топъл — истински полски ден.

Такава е войната, помислих си, привидно всичко е както обикновено, а отдолу се е промъкнал червеят й. Хората в страха си са побягнали, а полето, безразлично, продължава да ражда плодове, жито трева и растения, сякаш нищо не се е случило.

С крака до колене в прах, с пресъхнали гърла, изморени и онемели, стигнахме до вратите на Фонди.

— Сега — казах на Розета — ще отидем в някоя гостилница, ще пийнем вода, ще хапнем нещо и ще си отпочинем. После ще намерим автомобил или каруца, която ще ни закара до дядови ти.

Каква ти гостилница, какъв ти автомобил, каква ти кола! Още щом влязохме във Фонди, забелязахме, че градът е безлюден и изоставен. Жива душа не се мяркаше. Ролетките на всички магазини бяха спуснати, тук-таме висяха окачени бели листове, на които пишеше, че собствениците са евакуирани. Вратите на къщите бяха залостени, прозорците затворени, дори дупките на вратите за котките — запушени. Имахме чувството, че преминаваме през град, чиито жители са измрели от някаква епидемия. А друг път по това време на годината улиците на Фонди гъмжаха от хора: жени, мъже, деца, заедно с котките, кучетата, магаретата, конете, та дори и с пилетата, всеки тръгнал по работа или пък се радва на хубавия ден, като се разхожда или почива в кафенето или пред дома си. Някои странични улички създаваха впечатление, че има живот, защото лицата, къщите и настилките им бяха огрени от силно слънце, но като се вгледаше човек по-добре, забелязваше прозорци със затворени капаци, залостени врати, а жаркото слънце напичаше камъните, пораждаше страх, както пораждаха страх и тишината и в тишината шумът от нашите стъпки.

От време на време се спирах, почивах на някоя врата, виках, но никой не отваряше, никой не се показваше да ми отговори. Най-сетне стигнахме до гостилницата „Дел Галло“, на чиято дървена табелка се виждаше нарисуван един петел, вече избелял и олющен от времето. Зелената порта с голяма старинна ключалка беше затворена. Погледнах през отверстието й и в дъното на тъмното помещение видях прозорец, обърнат към градината, под перголата, осветена от слънцето със зелена лоза, по която висяха много черни гроздове. Можеше да се различи и една осветена от слънцето маса и нищо повече. И тук никой не отговори. Гостилничарят беше избягал заедно с всички останали.

Ето, това, значи, беше полето — по-лошо от Рим. Помислих си, че съм се излъгала, че тук ще намеря това, което нямаше в Рим, и казах на Розета:

— Знаеш ли какво? Сега ще си починем малко и после ще се върнем на гарата и ще си вземем пак влака за Рим.

Да бях го направила! Но видях, че по лицето на Розета се изписаха страх, вероятно тя си спомни за бомбардировките; тогава бързо добавих:

— Но преди да се откажем, ще направя един последен опит. Това е Фонди. Ще се опитаме да стигнем до някое село. Може би ще намерим някой селянин, който да ни приюти за една-две нощи. После ще видим.

И така, отпочинахме си на един нисък зид, без да разговаряме, защото в онази пустиня и собствените ни гласове ни плашеха, и след това сложихме отново куфарите на саръците си и излязохме от града в посока, противоположна на тази, откъдето бяхме влезли. Вървяхме около половин час по шосето под палещите лъчи на слънцето в същия ситен бял прах. Щом влязохме в портокаловите градини, разположени от двете страни на пътя, аз свих по първата пътека между дърветата, като си помислих, че тя все ще ни изведе до някакво място. Портокаловите дървета бяха засадени много на гъсто, по листата им нямаше прах и бяха чисти, а под тях се стелеше плътна сянка. След напечения и прашен път тук се поободрихме. Като вървяхме по пътеката, която извиваше сред насажденията, неочаквано Розета ме запита:

— Мамо, кога берат портокалите?

Отговорих, без да му мисля много:

— Беритбата им започва през месец ноември. Ще видиш колко са сладки.

Но веднага си прехапах устните, защото се сетих, че сега бяхме едва в края на септември, а аз винаги й бях казвала, че ще стоим вън от Рим не повече от десетина дни, макар да знаех, че това не е вярно и сега се бял издала. За щастие тя не обърна внимание и продължихме по пътеката.