Чочарка

При тези думи на мъжа си Кончета ме изгледа със святкащи и възбудени очи, сякаш искаше да каже: „Виждаш ли, какво ще кажеш за това? Честни хора ли сме, или не?“ Но аз бях изтръпнала от страх и като си спомних как двамата й синове запъхтени да разтоварват каруцата, си помислих: „Стой си по-далече, крадец веднъж, крадец си остава!“

Този случай с грабежа беше една от главните причини, които ме накараха да се замисля да напусна къщата на Кончета и да отида другаде. Парите си държах скрити в джоба под полата. Те бяха доста, а ние бяхме две сами жени, без ничия защита. Освен това не съществуваха вече нито закони, нито карабинери и малко трябваше, за да надвиеш две клети жени и да им ограбиш всичко, което притежават. Вярно е, че на Кончета никога не бях показвала торбичката, но от време на време плащах по някоя дребна сума за храната и стаята и бях казала, че имам намерение да плащам редовно. Те не можеше да не си помислят, че имам пари и ги крия някъде. Бяха мародери, но утре биха могли да станат и крадци на моите пари, а може би и убийци — нищо не се знае. Синовете й имаха лица на разбойници, мъжът изглеждаше малоумен, а Кончета беше винаги като не на себе си. Наистина не можех да предугадя какво можеше да се случи.

Тази къща, макар да се намираше на малко разстояние от Фонди, беше потънала сред портокаловите градини, скрита и уединена, и в нея можеше да бъде заклан човек, без някой да забележи. Наистина беше хубаво скривалище, ала едно от ония скривалища, в което може да ти се случи нещо много по-лошо, отколкото на открито, под самолетите.

Същата вечер, след като си бяхме легнали, казах на Розета:

— Това е семейство на престъпници. Може да не ни направят нищо лошо, но могат и да ни убият, и да ни заровят като тор на портокаловите дървета, и то без да им трепне окото.

Казах й това, за да се освободя от безпокойството си, но, изглежда, сгреших, защото Розета, несъвзела се още от страховете при бомбардировките, започна веднага да плаче, притисна се към мене и прошепна:

— Мамо, много ме е страх… защо не се махнем веднага?

Тогава добавих, че това са само мои фантазии, че всичко зависи от войната, че Винченцо, Кончета и синовете им сигурно са добри хора. Тя, изглежда, не остана убедена от думите ми и накрая каза:

— Но аз, все едно, бих се махнала още и за това, че тук се живее много лошо.

Обещах й да се махнем в най-скоро време, защото в това отношение тя беше права: живеехме много зле.

Толкова зле, че сега, когато си спомня, мога да кажа, че през цялото време на войната, прекарано извън дома ни, никъде не съм се чувствала толкова зле, както у Кончета.

Беше ни отстъпила спалнята си, в която тя и мъжът й са спали от деня на сватбата си; но трябва да кажа, че макар да съм селянка като нея, никога в живота си не бях виждала подобна мръсотия. В стаята вонеше толкова силно, че макар прозорците да стояха непрекъснато отворени, в нея липсваше въздух и ми се струваше, че се задушавам. На какво вонеше стаята? На затворено, на стари мръсотии и гнило, буболечки и пикоч. Като търсех причината за тая воня, отворих двете нощни долапчета: в тях имаше две нощни гърнета, високи и тесни, подобни на тръби от бял порцелан, без дръжки, нашарени с рози. Тия нощни гърнета никога не бяха измивани и вътре имаше какво ли не щеш. Голяма част от вонята идваше оттам. Изнесох ги пред вратата и Кончета едва не ме наби, като крещеше ядосана, че тези гърнета ги имала от майка си, че били семейни и не можела да разбере защо не ги искам в стаята. После, първата нощ, когато легнахме в онова голямо брачно легло върху дюшека, цял с дупки и издутини, пълен с топки и със скърцащи и боцкащи неща, от съвсем тънка тъкан, която при всяко движение сякаш се цепеше, усещах през цялото време, че нещо ме хапе. Същото ставаше и с Розета, която не намираше мира и току се въртеше и не заспиваше. Най-после запалих свещта и със свещник в ръка проверих леглото: на светлината видях не една или две, а цели дружини дървеници, които бягаха на всички страни, тъмночервени, едри, подути от нашата кръв, която бяха смукали часове наред. Леглото беше почерняло от тия дървеници и да си призная, никога дотогава не бях виждала толкова много наведнъж. В Рим ми се случи може би няколко пъти да открия една или две, но веднага давах дюшеците да се преправят и след това вече не се появяваха. Но тук бяха с хиляди. Ясно бе, че се бяха скрили не само в дюшека, но и в дъските на леглото, и изобщо в цялата стая. На следната утрин двете с Розета се измихме и се огледахме в огледалото на гардероба. Целите ни тела и лица бяха покрити с червени пришки. Дървениците ни бяха изпохапали навсякъде и изглеждахме като болни от някаква отвратителна кожна болест.

Извиках Кончета, показах й Розета, която плачеше, седнала гола на леглото, и й казах, че е срамота да ти кара да спим при дървеници. А тя, както винаги екзалтирана, отвърна:

— Прави си, срамота е, неприлично е, зная, че има дървеници, гнусно е. Но ние сме бедни селяни, а ти си градска госпожа: за нас дървениците, а за тебе копринените чаршафи…