Чочарка

Признаваше с въодушевление, че съм права, но по странен начин, сякаш ми се подиграваше. И действително, след като заяви, че съм права, съвсем неочаквано заключи, че и дървениците били божи същества и че щом господ ги е създал, значело, че служели за нещо.

Тогава й заявих, че отсега нататък ще спим в колибата, дето държаха сеното за катъра. Сеното бодеше и вероятно и там имаше насекоми, но поне чисти, от ония, които пълзят по тялото и го гъделичкат, но не смучат кръв. Но си дадох сметка, че така не можехме да я караме дълго време. В тази къща всичко беше отвратително: не само спането, но и храната. Кончета беше нехайна, мръсна, винаги забързана, винаги занемарена, а кухнята й представляваше една дупка, където тиганите и чиниите бяха замърсени от години. Там никога нямаше вода, нищо не се миеше, готвеше се набързо, както дойдеше. Кончета приготвяше всеки ден едно и също ястие — това, което в Чочария наричат минестрина — тънки филии хляб, поставени в глинен съд и залети с бобена чорба. Това ядене се яде студено, след като хлябът се е напоил добре и се е превърнал в каша. Никога не съм обичала тази минестрина, но у Кончета, отчасти поради мръсотията (в паницата винаги намирах удавена муха или буболечка), отчасти защото не умееше да приготвя добре дори тази толкова проста гозба, от минестрината чак ми се гадеше. И после те я ядяха по селски, без паници, гребяха с лъжицата си, слагаха я в устата си и след това пак я потапяха в кашата.

Ще повярвате ли? Един ден се опитах да й направя бележка, че намирам много умрели мухи между хляба и боба, а тя като кръгла невежа отвърна:

— Яж, яж, голяма работа, какво е в края на краищата една муха? Месо, ни повече, ни по-малко от телешко…

Най-сетне като видях, че Розета не може да яде тия мръсотии свикнах да ходя с Кончета от време на време на пътя, където беше пазарът, преместен тук от града поради постоянните въздушни тревоги и реквизиции на фашистите. На пътя се събираха селянки, които продаваха пресни яйца, плодове, някое парче месо, та дори и риба. Бяха големи скъпчийки и когато някой се пазареше и се мъчеше да смъкне цената, те му отвръщаха:

— Е, добре, ти си яж парите, а аз ще си ям яйцата…

Изобщо и те знаеха, че има глад, че парите във време на глад не служат за нищо и ме скубеха здравата. Но все пак купувах по нещо, а така давах и на семейството на Кончета да яде и парите ми изтичаха като вода, а това беше още една причина за безпокойство.

Мислехме да се махнем, но къде? Веднъж казах на Кончета, че тъй като англичаните все още не идваха, за нас беше по изгодно да стигнем до селото на родителите ми с някоя каруца или дори пеша и там да очакваме края на войната. Тя одобри с въодушевление:

— И как още, добре ще направиш! Човек само у дома си се чувства удобно. Пък и кой може да замести майката? Права си — тук не ти харесва, — има дървеници, минестрината е лоша, а в дома на родителите ти същите дървеници и същата минестрина ще ти сторят чудесни. Защо не? Утре Розарио ще ви откара с каручката, ще си направите и една хубава разходка.

Доволни и доверчиви, ние дочакахме следния ден, в който Розарио трябваше да се завърне не знам откъде. Той се върна, но вместо каруцата с катъра донесе куп лоши новини: германците отвличали мъжете, фашистите арестували всеки, който се осмелявал да се движи по пътя, англичаните бомбардирали, а американците се спускали с парашути. Навсякъде имало глад, оскъдица, бунтове. Скоро англичани и германци щели да започнат голямо сражение, и то точно там, където било родното ми село. При сведения от германското командуване селото било евакуирано, всичките му жители били отведени в концлагера близо до Фрозиноне. Каза още, че никъде шосетата не били сигурни, защото самолетите се спускали ниско, обстрелвали хората с картечници и не преставали, докато не ги видели мъртви; каза, че и планинските пътища не били сигурни, защото гъмжели от бегълци и разбойници, които убивали за нищо. Изобщо за двете ни било по-изгодно да изчакаме идването на англичаните във Фонди, което било вече въпрос на дни, защото съюзническата войска настъпвала и щяла да пристигне не по-късно от седмица. В заключение каза маса лъжи и истини, но така изкусно смесени, че истините правеха да изглеждат верни и лъжите. Вярно беше, че имаше бомбардировки и обстрелвания от самолетите, но не беше вярно, че се очаквало сражение в зоната на родното ми село и ме то било евакуирано. Но ние бяхме изплашени, сами и без други сведения освен неговите и не си дадохме сметка, че всички тия лоши сведения ни ги даваше, за да ни задържи у дома си, та да продължават да печелят от нас. Впрочем времената действително бяха много тежки, а аз имах дъщеря и не смеех да поема отговорността да тръгна на път, та дори с една вероятност срещу сто, да срещна опасностите, за които той ни беше уведомил. Затова реших да отложа заминаването за родното си село, като изчакам във Фонди пристигането на съюзниците.