Чочарка

Най-сетне влязохме на една поляна, сред която имаше къщурка. На времето, изглежда, тя е била боядисана в розово, но от влагата и времето беше почерняла и олющена. Външна стълба водеше на втория етаж, дето имаше тераса с дъгообразен навес, под който висяха плитки от чушки и домати. На гумното пред къщата бяха пръснати да се сушат на слънце смокини. Беше селска къща, в която живееха хора. И наистина, още преди да повикаме, пред нас се появи един селянин, който сигурно се беше скрил някъде, за да види кой пристига. Беше страхотно слаб старец с мършава глава и дълъг, клюнообразен нос, с дълбоко хлътнали очи и ниско плешиво чело като на ястреб.

— Кои сте и какво искате? — попита той, като държеше с едната си ръка сякаш за отбрана дръжката на сърп.

Ала аз не се уплаших, защото бях с Розета, а нашата сила е много голяма, когато сме с човек по-слаб от нас, който се нуждаеше от закрилата ни.

Отвърнах на стареца, че не искаме нищо, че сме от Ленола, което всъщност беше вярно, защото аз бях родена в едно селце не много далеч от Ленола, че през този ден сме извървели пеша много път, че сме капнали от умора и че ако ни даде една стая да пренощуваме, ще му платя добре, като на хотел.

Застанал неподвижен сред гумното, той ме слушаше разкрачен. Какъвто беше със скъсани панталони, дреха, цяла в кръпки, и сърп в ръка, приличаше на истинско плашило. И предполагам, че схвана само, че ще му заплатя добре, защото, както открих по-късно, този старец беше малоумен и извън интереса си нищо друго не проумяваше. Но и интересът за него беше нещо трудно за разбиране, защото много мъчно разбра какво му казах и току-повтаряше:

— Нямам стаи… и после, ти ще си платиш, но с какво?

Аз не исках да вадя парите от джоба под полата си, защото имах предвид, че по време на война всеки може да стане крадец или убиец, а пък той без това имаше лице на крадец и дори на убиец. Затова му повтарях до прегракване да бъде спокоен, че ще му платя, но той не ме разбираше. А Розета вече започна да ме дърпа за ръкава и да ми шепне, че е по-добре да си вървим, когато за щастие пристигна жена му, една дребничка, слаба жена, много по-млада от него, задъхана, с възбудено лице и святкащи очи. Обратно на мъжа си, тя веднага разбра и само дето не се хвърли да ни прегърне, като повтаряше:

— Разбира се, едната стая, и как не… Ние ще спим на пруста или в колибата за сено и ще ти дадем стаята си. А имаме и храна, ще ядеш с нас, проста храна, то се знае, селска храна, но ще ядеш с нас.

Сега мъжът се беше дръпнал встрани и ни гледаше мрачно като болен пуяк, когато стои оклюман, само се пули и не иска да кълве. Жената ме хвана под ръка, като повтаряше:

— Ела, ще ти покажа стаята, ела, ще ти отстъпя леглото си, а аз и мъжът ми ще спим на пруста.

И ние се качихме по стълбата на втория етаж.

Така започна животът ни у Кончета, тъй се наричаше жената. Мъжът й, който се казваше Винченцо, около двадесет години по-възрастен от нея, беше изполичар на някой си Феста, търговец, който забягнал, както мнозина други, в планината и живеел в една къщичка на върха на един от хълмовете, обграждащи долината. Имаха двама синове — Розарио и Джузепе, и двамата мургави, с едри груби лица, малки очи и ниски чела. Те почти никога не говореха и се мяркаха твърде рядко. Криеха се, защото, когато се обяви примирението, и двамата били в редовете на войската, но избягали и не се върнали вече и сега се страхуваха да не би фашистките патрули, които обикаляха наоколо, за да залавят мъжете, да ги изпратят на работа в Германия. Синовете на Кончета се криеха в портокаловите градини, явяваха се в къщи само в часовете за ядене, нахранваха се набързо, почти без да говорят, и след това отново изчезваха. Не знаех къде ходеха. Макар да бяха любезни с нас, не знам защо, ми бяха противни и често се упреквах, че съм несправедлива. Но един прекрасен ден разбрах, че инстинктът ми не ме е лъгал и че и двамата наистина не бяха стока, както бях подозирала отначало.