Чочарка

Трябва да кажа, че недалеч от къщата, всред портокаловите дървета, имаше голяма зелена барака с ламаринен покрив. Кончета ми беше казала, че там държели портокалите, които постепенно обирали, и може би това беше вярно. Но сега беше още рано за беритбата на портокали, те си бяха по дърветата, а аз забелязах, че както двама синове, така и Кончета и Винченцо се застояват често и се суетят около тая барака. Не съм любопитна, но понеже бях сама с дъщеря си в къщата на непознати хора, на които, да си призная истината, нямах доверие, полюбопитствах, така да се каже, по необходимост. И тъй, един ден, когато цялото семейства се събра в бараката, отидох и аз и се скрих зад портокаловите дървета. Бараката се намираше сред друга полянка и отдалеч наистина изглеждаше като развалина: цялата овехтяла, с изкривен покрив и с греди, които сякаш по чудо се държаха. Посред поляната стоеше каруцата на Винченцо с впрегнат катър, а в каруцата забелязах натрупани много вещи: пружини за легла, дюшеци, столове, шкафчета, денкове. Вратата на бараката, доста голяма, с две крила, беше широко отворена. Двамата синове на Кончета разхвърляха въжетата, които пристягаха натрупаните в каруцата вещи. Винченцо стоеше встрани, полузанесен както обикновено, седнал на един дънер, и пушеше лулата си. Кончета беше в бараката; не я виждах, но чувах гласа й:

— Хайде, по-скоро, бързайте, че ще закъснеем!

Двамата синове, които бяха винаги мълчаливи и имаха вид на подплашени, сега изглеждаха преобразени: ловки, усърдни, енергични. Мина ми през ум, че човек трябва да види хората, когато вършат неща, свързани с интереса им, за да ги разбере: селяните — на нивата, работниците — в работилницата, търговците — в магазина и нека го кажем, крадците при вещите, които са откраднали. Веднага се усъмних, че тези пружини, столове, шкафчета, дюшеци, денкове са крадени, нещо, което още същата вечер самата Кончета ми потвърди, когато си дадох смелост и я запитах така неочаквано чия е покъщнината, която бяха стоварили през деня в бараката.

Както обикновено синовете ги нямаше, бяха се измъкнали. За момент може би Кончета се смути, но след това се съвзе и със свойствената си веселост и възбуда каза:

— Значи, си ни видяла, а? Лошо си сторила, че не се показа, можеше да ни помогнеш. Нямаше нищо да крием, съвсем нищо. Това са вещи от една стара къща във Фонди. Собственикът им, горкият, избяга в планината и кой знае кога ще се върне. Вместо да оставим нещата му вкъщи да бъдат унищожени от най-близката бомбардировка, предпочетохме да ги вземем. Тук поне ще могат да послужат за някого. Сега сме във война, трябва някакси да я гласим, а всяка изоставена вещ е загубена, драга моя. И после, когато войната свърши, собственикът сигурно ще поиска от държавата да му плати тия неща и ще си купи по-хубави.

Да си призная, останах поразена, дори се уплаших и, изглежда, съм пребледняла, защото Розета ме погледна и запита:

— Какво ти е, мамо?

Уплаших се, защото като търговка имах силно развито чувство за собственост и винаги съм била честна. Винаги съм смятала, че моето си е мое, чуждото — чуждо и че в тая работа не може да има бърканици, защото иначе всичко отива по дяволите. А ето че попаднах в една къща на крадци и което по-лошо, тези крадци не се страхуваха, защото в този край не съществуваха нито закони, нито карабинери, и не само че не ги беше страх, но почти се гордееха, че крадат. Но не казах нищо. Кончета изглежда се досети за какво мисля, защото добави:

— Но да се разберем. Ние вземаме тия вещи, защото, тъй да се каже, те са вече ничии. Но ние сме честни хора, Чезира, веднага ще те уверя в това: чукни тук.

И тя стана и чукна на стената, вляво от пещта. Станах и почуках и аз. Стената звънеше, сякаш зад нея беше празно. Тогава я запитах:

— Какво има зад тази стена?

— Тук са нещата на Феста, цяло съкровище, целият чеиз на дъщерята, всички домашни вещи: чаршафи, ленени покривки, сребърни прибори, сервизи, скъпи предмети.

Останах поразена, защото не очаквах това. После Кончета все със същото странно въодушевление, което влагаше във всичко, което вършеше или казваше, ми обясни: Винченцо и Филипо Феста били кръстници или по-точно Феста бил кръстил сина на Винченцо, а Винченцо — дъщерята на Феста. Така свързани чрез кръщението били, тъй да се каже, роднини. Феста се доверявал на кръстника си и преди да забегне в планината, зазидал всичките си вещи в кухнята на Винченцо, като го накарал да се закълне, че щом войната свърши, Винченцо ще му ги върне такива, каквито са си. И Винченцо се заклел.

— Тия вещи на Феста са светия за нас — заключи с въодушевление Кончета, сякаш говореше за Господа. — По скоро бих се оставила да ме убият, отколкото да ги докосна. Те стоят тук от един месец и ще си стоят тук, докато трае войната.

У мене обаче остана едно съмнение и аз не се убедих дори когато Винченцо, който до този момент мълчеше, свали лулата си и каза с глух глас:

— Точно тъй, свещени. Германци и италианци ще трябва да минат през трупа ми, преди да ги докоснат.