Чочарка

— В Неапол видях умрели на слънце. Труповете им лежаха в две редици по тротоарите, след бомбардировката. Изглеждаха като купчина мръсни дрипи. Добре са видели слънцето преди да умрат…

Друг пътник се усмихна иронично и добави:

— Как казват в Неапол, в песента? „O sole mio“, нали?

Но никой нямаше желание да говори и още по-малко да се шегува. Така че, докато трая пътуването, мълчахме.

Трябваше да слезем във Фонди и когато отминахме Терачина, казах на Розета да се приготви. Родителите ми живееха в едно планинско село към Валекорса. Имаха къщичка и малко земя. От Фонди по шосето с лека кола се отиваше за час. Но щом стигнахме на височината на Монте Сан Биаджо, едно селце, кацнало на един хълм, който гледаше към Фонди, видях, че всички слизат. Германците бяха слезли още в Терачина и във влака бяха останали само италианците. Слязоха всички и ние с Розета останахме в едно празно купе. Изведнъж се почувствах по-добре, защото бяхме сами в този хубав ден и скоро щяхме да стигнем във Фонди, а оттам да отидем при родителите ми.

Влакът не мърдаше, но това не ме учуди — толкова пъти беше спирал. Казах на Розета:

— Ще видиш, че на село ще се почувстваш възродена. Ще ядеш, ще спиш и всичко ще върви добре.

Продължих да й говоря какво ще вършим на село, но влакът все още не мърдаше. Вероятно е било вече един или два часа, беше много горещо и аз казах на Розета:

— Да хапнем…

Свалих куфарчето с храна, отворих го и приготвих две хлебчета със салам. Имах и шише вино. Налях една чаша на Розета и една изпих аз. Ядяхме, а горещината се усилваше. Цареше голяма горещина. През прозорците на влака долиташе песента на щурци, скрити в клоните на изгорелите и побелели от прах яворови дървета, наредени в кръг около площада на гарата, сякаш бяхме в месец август.

Това беше то полето, полето, където се бях родила и живяла цели шестнадесет години. Полето на моя роден край, с мириса на нажежен от слънцето прах, на изсъхнал тор и изгорели треви.

— Ех, колко добре се чувствам! — не можах да не възкликна аз, като протегнах ръката си на дървената пейка пред мен. — Каква тишина, а? Колко съм доволна, че не съм вече в Рим!

В този момент вратата на купето се отвори и се показа един мъж.

Беше железничар, слаб и мургав, с накривена фуражка, с разкопчана куртка и дълга брада. Подаде глава и сериозен, почти сърдит, каза:

— Приятен обяд!

Помислих, че е гладен като мнозина в тия дни, посочих му жълтата хартия, върху която имаше нарязан салам и му казах:

— Заповядайте!

— Какво ти заповядай — отвърна гневно той, — трябва да слезете!

— Ние отиваме във Фонди — отвърнах аз и му показах билетите.

Но той без да ги погледне, продължи:

— Вие не разбрахте ли, че всички пътници слязоха? Влакът не отива по-нататък.

— Не отива ли до Фонди?

— Какво ти Фонди, линията е прекъсната — и после малко по-меко добави: — Оттук до Фонди можете да стигнете пеша за половин час. Сега трябва да слезете, защото след малко влакът тръгва за Рим.

Като каза това, затръшна вратата и си отиде.

Останахме с Розета тъй, както си бяхме, да се гледаме очи в очи със захапани хлебчета в ръката.

— Започваме лошо — рекох аз на Розета.

Сякаш отгатнала мислите ми, тя отвърна:

— Не, мамо, ще слезем и ще намерим някой файтон или автомобил.

Под навеса на гарата нямаше никой. Прекосихме чакалнята — и там никой. Излязохме на площада — никой. От площада започваше шосе, междуселски път, бяло и прашно, ослепително на слънцето, всред живи плетища, покрити с прах и малко дървета, също тъй прашни. В един кът на площада видях чешмичка. Топлината и тревогата бяха изсушили устата ми и отидох да пийна малко вода. Но чешмата беше пресъхнала. Розета, която беше останала при багажа, ме гледаше уплашена.

— Мамо, какво ще правим?

Добре познавах този край и знаех, че шосето води право във Фонди.

— Какво ли? Трябва да тръгваме.

— А куфарите?

— Ще ги носим.

Тя не каза нищо, но погледна куфарите смутена — не можеше да разбере как щяхме да ги носим. Тогава отворих единия, извадих две кърпи за ядене и направих два саръка, единият за мене, другият за нея. Бях носила до петдесет килограма. Докато правех саръците, й обясних:

— Сега майка ти ще ти покаже как ще стане.

Ободрена, Розета се усмихна.

Сложих саръка на главата си, нагласих го добре и накарах Розета да стори същото. После свалих обущата и чорапите си и Розета свали своите. Сложих върху моя сарък по-големия и средния куфар и пакета с провизиите по реда на големината им, а върху нейния сложих малкия куфар. Обясних й, че трябва да върви с изправен врат. Като крепи с ръка от едната страна ъгъла на куфара. Като видях, че ме разбра и се запъти напред с куфар на глава, помислих: „В Рим е родена, но в края на краищата и тя е чочарка — добрата кръв не лъже.“

И така, с куфара на глава, боси, движейки се по ръба на шосето, дето растеше малко трева, ние поехме към Фонди.