Чочарка

Въздъхнах и не казах нищо. Файтонът пое към Тибър, аз се обърнах напред и не погледнах вече към кръстопътя. Улиците бяха безлюдни, сивият въздух в дъното приличаше на пара, дигнала се от много мръсно пране. Утринната роса блестеше по камъните, които сякаш бяха от желязо. Не се виждаше жива душа, само тук-там се мяркаше по някое куче. Видях пет-шест грозни, гладни и мръсни кучета; те душеха по ъглите, после се изпикаваха на стените, по които висяха разкъсани цветни позиви, които призоваваха към война.

Преминахме Тибър по моста Гарибалди, прекосихме улица Аренула, после площад Арджентина и площад Венеция. На балкона на двореца на Мусолини висеше черно знаме, подобно на онова, което няколко дни преди това видях на площад Колона, и от двете страни на врата стояха на пост двама въоръжени фашисти. Площадът беше безлюден и изглеждаше по-голям от друга път. Отначало не забелязах златния сноп на черното знаме и ми се стори, че е траурно знаме, още повече, че не духаше вятър, та то висеше отпуснато и наистина приличаше на ония парцали, които хората окачват на вратата, когато в къщата има мъртвец. После между диплите забелязах златния сноп и разбрах, че това е знамето на Мусолини. Тогава попитах Джовани:

— Какво, да не се е върнал Мусолини?

Той пушеше половината си цигара и ми отвърна тържествено:

— Върна си и да се надяваме, че ще остане тук завинаги.

Отговорът му ме учуди, защото знаех, че Джовани мрази Мусолини. Но той винаги ме изненадваше и никога не можех да предвидя какво ще му мине през главата. После усетих, че ме мушва с лакътя в ребрата и видях, че ми смига по посока на файтонджията, с което искаше да каже, че ми е отговорил тъй, защото се страхува от него. Това ми се стори прекалено, защото файтонджията ми изглеждаше добро старче. Белите му коси се подаваха изпод шапката и много ми приличаше на дядо ми. Бях сигурна, че този старец никога не би отишъл да издаде, но не казах нищо.

Продължихме по улица Национале. Въздухът започна да се избистря и на върха на Торе ди Нероне се показа розов слънчев лъч. Когато пристигнахме на гарата обаче и влязохме вътре, всички лампи още светеха, като да не беше вече стъмнало. Гарата гъмжеше от хора, по-голямата част бедняци като нас, с вързопи, но имаше и много германски войници, натоварени с оръжие и раници, прави, струпани един върху друг, в най-тъмните ъгли на чакалнята.

Джовани отиде да купи билети и ни остави по средата на гарата с куфарите. Докато чакахме, изведнъж под навеса на гарата пристигнаха с голям шум десетина, облечени в черно като дяволи от ада.

След черното знаме на площад Венеция тези мотоциклетисти, облечени в черно, ме изпълниха с недоволство и си помислих: „Защо пък в черно? За какво е целият този траур? Нещастници, копелета, със своя проклет черен цвят наистина ни донесоха нещастие.“

Мотоциклетистите спряха моторите, опряха ги на колоните при входа и застанаха до вратите с лица, засенчени от черни кожени каски, и с ръце на пистолетите, които висяха на коланите им. Изведнъж дъхът ми спря от страх и сърцето ми заби силно, защото помислих, че черните мотоциклетисти блокират входовете, за да арестуват всички ни, както често правеха, след което откарваха хората с камиони и за тях вече нищо не се чуваше. Огледах се, за да намеря с очи път за бягане. Но после видях, че на входа откъм влаковете се зададе група мъже, а черноризците се развикаха:

— Дайте път, дайте път!

Разбрах, че мотоциклетистите бяха дошли за посрещането на някоя важна особа. Не видях кой беше, защото тълпата ми пречеше, но след малко чух отново шума на отдалечаващите се проклети мотоциклетисти и разбрах, че бяха заминали подир колата на тази особа.

Джовани се приближи до нас с билети в ръка и каза, че били до Фонди. Оттам нататък щяхме да стигнем до село през планините.

Излязохме от гарата и отидохме до влака под навеса. Там грееше слънце и лъчите му се плъзгаха по плочника, тъй както се плъзгат по пътеките между леглата в болниците и по дворовете на затворите. Под навеса нямаше хора и влакът по цялата си дължина изглеждаше празен. Но когато се качихме и тръгнахме по коридорите на вагоните, видях, че е претъпкан с въоръжени германски войници. Бяха с раници на гръб, с каски над очите и с пушки между колената си. Бяха много, не бих могла да кажа колко. Минавах ме от едно купе в друго и виждахме все същата картина; осем германски войници с всичкия този багаж на гръб, неподвижни и смълчани, сякаш бяха получили заповед да не мърдат и да не говорят. Най-после в един вагон от трета класа намерихме италианци. Бяха се натъпкали по коридорите и в купетата като добитък, който отвеждат на клане и затова не е важно дали е настанен добре — нали след малко ще трябва да умре. И те като германците нито говореха, нито се движеха, но тук поне беше ясно, че неподвижността и мълчанието се дължаха на умората и отчаянието, докато германците изглеждаха готови всеки момент да скочат от влака и да се хвърлят в бой.