Чочарка

„За щастие“, искаше ми се да добавя, но се въздържах, защото бързах за тръгнем, та макар и с този Розарио, който ми беше толкова омразен, само и само да не стая повече затворена сред гъстите портокалови градини в оная колиба, прилична на затвор. Сбогувахме се с Винченцо, който ни каза полуидиотски:

— Отивате ли си вече? Но нали току-що пристигнахте… Защо не останете поне до августовските празници?

Кончета ме прегърна и целуна по двете страни със звучни целувки, с които, както и с приказките си, като че искаше да ни се подиграе.

Най-после се упътихме по пътеката, обръщайки гръб на оня проклет червен дом. На шосето чакаше камионът. Качихме се: Розета до Розарио, а аз до Розета.

Розарио запали мотора и даде ход, заявявайки:

— Заминаваме за Рим!

Камионът тръгна бързо по страничният път по посока към междуградския. Беше вече късна сутрин и юнското слънце бе жарко, пресушаващо, пълно с радостна и млада сила, шосето бе побеляло от прах, храстите също побелели и когато камионът намаляваше хода си, дочувях песента на щурците, скрити сред листата на редките дървета, които обграждаха пътя. Като чух тия щурци и като видях белия прах по шосето и по храстите и чучулигите, които се стрелкат долу да кълват магарешкия тор и после отлитат в сияйното небе, изведнъж очите ми се изпълниха със сълзи. Да, това беше полето, моето скъпо поле, където бях отгледана, където бях израсла и към което в най-острите моменти на глад, през време на войната, бях прибягвала, както се прибягва до много стара майка, която е патила и видяла много неща и въпреки това е останала добра и знае да прощава всичко. Но полето за съжаление ми беше изменило и всичко беше свършило зле. Сега аз бях променена, а то се беше останало същото и вечно и слънцето му затопляше всичко освен моето заледено сърце. И щурците, така приятни, когато човек е млад и обича живота, сега ми бяха почти досадни, защото не очаквах вече нищо. И мирисът на сухия и топъл прах, който упойва чувствата, когато са още чисти и непокътнати, сега ме задушаваше, сякаш някаква ръка ми беше запушила устата и носа. Полето ми беше изменило и аз се завръщах в Рим без надежда, почти отчаяна. Плачех тихо и пиех горчивите си сълзи, които се стичаха от очите ми, като се стараех да държа главата си обърната към шосето, за да не ме видят Розарио и Розета, че плача. Но тя забеляза и изведнъж ме запита:

— Защо плачеш, мамо? — Гласът й бе така сладък, че за момент ме накара да си помисля, че по някакво чудо тя отново бе моята някогашна Розета. Тъкмо щях да й отговоря, когато, обръщайки се, видях, че тя бе сложила ръката си на хълбока на Розарио и много по-нагоре, близо до слабините, и си спомних, че от няколко минути те се бяха смълчали и дори не помръдваха. Разбрах, че мълчанието и неподвижността им бяха от удоволствието, което те си правеха пред очите ми, и онази нежност в гласа на Розета не бе непорочна, а се дължеше на любовта, която правеха без свян и без срам рано-рано сутринта, докато той караше колата, като животните, които я правят през всички часове и навсякъде.

Тогава казах:

— Плача за срама, за това плача.

При тези думи Розета се опита да си изтегли ръката, но омразният Розарио я грабна и я сложи отново на хълбока си. Тя е потегли малко или поне тъй ми се стори. После той й пусна ръката и тя не я отдръпна вече и аз разбрах завинаги, че онова, което вършеше, бе за нея по-силно от моя срам и от нейния също, ако въобще тя можеше вече да изпита срам.

През това време вече летяхме по виа Апия, покрай големи явори, които се нижеха от двете страни на шосето, като сплитаха новите си гъсти листа над главите ни. Имах чувството, че се носим под някакъв зелен свод. Слънцето прозираше тук-таме между листата и хвърляше светли петна по пътя. От тези светлини и асфалтът, колкото и да бе непрозрачен, се превръщаше в някаква светла и жива материя, подобна на гърба на младо животно, пълно с кръв и сила. Аз държах главата си обърната към шосето, за да не гледам какво вършат Розарио и Розета и за да се разсея от мислите си, започнах да наблюдавам пейзажа. Минавах ме през места, наводнени от германците, когато бяха дигнали във въздуха бентовете. Сини води, набраздени от вятъра, с плуващи по тях корони на дървета и развалини, се разливаха там, където някога имаше обработени ниви и селски къщи.