Чочарка

И така, настъпи дългоочакваният ден на завръщането ни в Рим, но колко различен беше той от този, който си бях представяла в мечтите си за освобождението през време на деветте месеца, които бях прекарала в Сант Еуфемия. Тогава бях мечтала за едно весело завръщане с някой военен камион, с ония едри руси младежи — англичани или американци, доволни така, както би постъпила Кончета, според нейната разбиране, че „войната си е война“. Бях задигнала парите на мъртвеца, заради тях се боях да не би да е още жив, но като разбрах, че наистина е мъртъв, пожелах да покрия престъпния си страх с милосърдна постъпка, която впрочем не ми струваше нищо. Бързо, докато човекът от камиона крещеше"Бъди спокойна, мъртъв е, няма какво повече да се направи", наведох се и прекръстих Розарио на гърдите там, където черното му палто беше потъмняло от широко кърваво петно. При това движение почувствувах, че пръстите ми се докосват до плата на палтото, там, където беше мокро от кръв. После, като тичахме заедно с Розета към камиона, погледнах крадешком пръстите си, с които бях прекръстила Розарио, и видях, че са изцапани с прясна кръв. При вида на тази кръв изпитах внезапно угризение, почти отвращение от самата мен, че тъй лицемерно бях прекръстила човека, когото току-що бях ограбила, и пожелах Розета да не е забелязала. Като избърсвах обаче пръстите си в полата, видях, че тя ме гледа, и разбрах, че е видяла всичко. Качихме се до шофьора и камионът потегли.

Човекът караше, превит на кормилото, като го държеше с двете си ръце, като че се беше вкопчил в него. Очите му бяха опулени, по бледото му лице беше изписана силна уплаха, аз пък бях загрижена за пакета с парите, който беше в пазвата ми, а Розета гледаше пред себе си с неподвижно и безизразно лице, в което бе невъзможно да се съзре каквото и за било чувство. Мина ми през ума, че и тримата, всеки поради собствени причини, не показахме капка милост към Розарио, убит като куче и след това изоставен на пътя. Мъжът, ужасен, дори не слезе, за да види дали Розарио е жив или мъртъв, аз бях загрижена най-вече от мисълта да се уверя, че наистина е мъртъв, и то заради парите, които му бях задигнала, а Розета се беше задоволила да го изтегли за единия крак към канавката, като че беше някоя воняща и гнусна мърша.И така, несъществуваше нито милост, нито вълнение, нито човешко състрадание — един човек умираше, а другите пет пари не даваха, всеки поради лични причини. С една дума, това беше войната, както казваше Кончета, и тази война — сега вече се боях, щеше да

Очаквах отново мълчание или някакъв кратък отговор, но този път, кой знае защо, не бе така. Тя довърши да се обърше и като се обърна, ми каза с ясен и твърд глас:

— Бях с Розарио и се любихме. И не ме питай вече какво върша, къде ходя и с кого съм, защото сега вече знаеш: любя се, където мога и с когото мога. И искам да ти кажа още и следното: обичам да се любя и не искам да престана.

— Но с Розарио, дъще моя — възкликнах аз, — даваш ли си сметка кой е Розарио?

— Той или някой друг, за мен е все едно, казах ти вече: искам да се любя, защото това е единственото нещо, което ми харесва и което мога да върша. И от сега нататък ще бъде винаги така, затова не ме питай повече, защото ще ти отговарям все същото.

Тя никога не беше говорила толкова ясно, тоест това бе първия път, когато ми говореше, и аз разбрах, че докато не й мине тая лудост, трябваше да правя, както тя каза — да не я питам и да мълча.

Така и сторих. Привърших да се обличам в мълчание, а тя от другата страна на леглото правеше същото.

Най-сетне излязохме от бараката и намерихме Розарио, седнал пред масата с майка си. Той ядеше салата от лук с хляб. Кончета скочи насреща ни и веднага започна с обичайните си несвързани и възбудени бръщолевения, които ме бяха толкова ядосали първия път, когато я видях, а представете си сега.

— И така, вече си отивате вече — каза тя. — Връщате се в Рим, щастливки, отивате си и ни оставяте нас, клетите селяни, оставяте ни тук, в тази пустиня, където няма вече нищо, всички са гладни, къщите разрушени и хората ходят голи и боси като цигани. Щастливки, отивате да живеете отново като госпожи в Рим, там има изобилие и това, което англичаните даваха тук само три дни, там ще го дават цялата година. Но аз се радвам, защото ви обичам и е радостно да видиш, че хората, които обичаш, имат щастие и са добре.

Тогава, за да я накарам да свърши по-скоро, заговорих:

— Да, ние сме щастливки, ние сме наистина щастливки, няма какво да се каже. Особено, че срещнахме семейство като вашето.

Но тя не разбра иронията ми и продължи:

— Можеш да го заявиш на висок глас, че сме добро семейство. Отнесохме се с вас като със сестра и дъщеря, ядохте и пихте, спахте и правехте каквото си искахте. Ех, семейства като нашето са редки!