Чочарка

Този нощ Розета се върна много късно и аз не съм я усетила кога се е прибрала. Но преди да заспя, мислих дълго за нея и за това, което й се беше случило, за това, каква беше станала. И после, необяснимо, но мисълта ми се насочи към Микеле и докато заспя, мислих само за него. Нямах смелост да посетя родителите му, за да им кажа колко много страдам за смъртта на сина им, който за мен беше също като роден син, като излязъл от собствената ми плът. Но през всичкото време неговата жестока и горчива смърт стоеше като забит в сърцето ми трън. Мислех си, че това е то войната, както казваше Кончета, и в нея загиват най-добрите, защото са най-смелите, най-пожертвователните, най-честните. Някои биват убити като клетия Микеле, някои остават осакатени за цял живот като моята Розета. А най-лошите, страхливците, безверниците, хората без гордост и чест, крадците и убийците, егоистите и интересчиите, те се спасяват и в живота им провървява, стават още по-дръзки и по-престъпни, отколкото са били преди това.

Мислех си още, че ако Микеле не беше умрял, може би щеше да ми даде някой разумен съвет и аз нямаше да замина от Фонди за моето село, нямаше да срещнем мароканците и Розета сега щеше да си бъде добра и невинна като ангел. Казвах си, че бе просто нещастие, дето той умря, защото за нас двете той беше баща, съпруг, брат и син и макар че бе добър като светец, когато трябваше, умееше да бъде твърд и безмилостен с престъпници от рода на Розарио и Клориндо. Той притежаваше сила, която липсваше на мен, защото беше не само добър, но и учен, знаеше толкова много неща и съдеше отвисоко за събитията на живота, а не съвсем простоват като мене, бедната. Аз едва умеех да чета и пиша и бях живяла само за магазина и къщата си, без да зная нищо, нищо.

Изведнъж, не знам как, ме обзе такова отчаяние и такъв яд и си казах, че не искам да живея повече в свят като тоя, в който добрите мъже и честните жени не знаят нищо, а престъпниците са господари. И помислих, че за мен животът вече няма смисъл, щом Розета стигна до това падение, е че дори в Рим с апартамента и магазина аз вече нямаше да бъда същата и нямаше да обичам живота. Така изведнъж помислих, че искам да умра, скочих от леглото, с треперещи от нетърпение ръце запалих свещта, отидох в дъното на стаята да взема едно въже, окачено на пирон, което служеше на Кончета да простира прането. В ъгъла на бараката имаше сламен стол, качих се на него, бях решила да вържа въжето на гредата, да го надяна на врата си, после да ритна стола и да се оставя да увисна и да свърша веднъж за винаги. Но тъкмо търсех къде да вържа въжето, счу ми се, че зад гърба ми вратата се отваря полека. Обърнах се и видях, Микеле стои на прага. Видях го такъв, какъвто беше последния път, когато нацистите го отведоха — с един крачол на панталона по-къс, другият по-дълъг. Носеше очила както винаги и за да ме види по-добре, наведе чело и ме погледна над очилата, както правеше, когато бе жив. И виждайки, че съм се качила на стола с въже в ръка, направи движение, с което като че искаше да каже: „Не, недей прави това. Това не бива да правиш!“ Запитах го защо не бива да го правя, а той отвори уста и каза нещо, което не чух, после продължи да говори, а аз се мъчех да го чуя, но не чувах нищо, така както се случва да се мъчиш да чуеш някого, който ти говори зад прозорец, и го виждаш, че мърда устните си, но стъклото пречи да го чуеш. Тогава извиках: „Говори по-високо, не те разбирам!“ В същия миг се събудих, плувнала в пот в леглото си. Едва тогава разбрах, че съм сънувала. Опитът за самоубийство, намесата на Микеле, думите, които не бях чула, всичко беше сън. Отново ми само мъчителното, остро и горчиво желание, че не съм чула какво ми казва Микеле, и дълго се обръщах в леглото, питайки се какво е искал да каже. Мислех си, че сигурно ми беше казвал защо не трябва да се убивам, защо си струва да продължа да живея и защо животът при всички обстоятелства е по-добър, отколкото смъртта.

Да, той сигурно ми бе обяснил накратко смисъла на живота, който на нас, живите, убягва, но за мъртвите трябва да е съвсем ясен. А за мое нещастие не бях разбрала какво той казва, макар че сънят ми беше нещо като чудо, а чудесата са чудеса именно защото при тях всичко може да се случи, дори най-невероятните и най-редки неща. Наистина чудото се беше случило, но само наполовина. Микеле ми се беше явил и ми беше забранил да се самоубивам, но аз, разбира се, по моя вина, не бях достойна, не успях да разбера защо не трябва да го правя. Така аз трябваше да продължа да живея, но както преди, никога няма да узная защо животът беше за предпочитане пред смъртта.

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА