Чочарка

— Изменило се е зер! Вие, вие бяхте тия, които очаквахте войната, ти и синовете ти, и оня престъпник Клориндо, и ония разбойници мароканците, и въобще всички вие, за да се разпашите и да вършите неща, които в мирно време не бихте имали никога смелост да сторите. Изменило се! Нищо не се е изменило и аз ти казвам, че всичко това няма да трае вечно и един ден всяко нещо ще си намери мястото и ще се оправи. Тогава ти, твоите синове и Клориндо ще си изпатите лошо, ще се чувствувате много зле и ще разберете, че все още съществува чест, вяра и закони и че честните хора значат повече от престъпниците.

При тези думи малоумният Винченцо, именно той, който беше ограбил господаря си, тръсна глава и каза:

— Златни думи.

Но Кончета повдигна рамене и каза:

— Защо крещиш толкова? Да живеем и да оставим и другите да живеят.

Колкото до Розарио, той направо започна да се смее и каза:

— Ти, Чезира, си жена от преди войната, а ние — брат ми, аз, Розета, майка ми и Клориндо, сме хора от след войната. Например погледни мене: бях в Неапол с товар американски консерви и военни фланелки. Продадох ги веднага, натоварих стока за продажба в Чочария и ето тук резултата. — Като каза това, той извади пачка банкноти и ги развя под носа ми. — Всичко се промени: сега не са времена, когато Берта предеше, това трябва да ти стане ясно. И после, защо се заяждаш толкова с Розета? И тя е разбрала, че едно е било преди войната, друго е сега, приспособила се е и се е научила да живее. На теб може би любовта никога не ти е харесвала и са те учили, че без благословията на попа любовта не е любов, че не може изобщо да съществува. Но Розета знае, че и с поп, и без поп любовта си е винаги любов. Нали, Розета, го знаеш? Кажи на майка си, че го знаеш!

Аз излизах от кожата си, но Розета стоеше спокойна и равнодушна, сякаш този начин не говореше на Розарио й харесваше, а той продължи:

— Например преди известно време четиримата. — Розета, Клориндо, аз и брат ми — бяхме в Неапол като приятели, без ревности и усложнения. И макар че между нас беше Розета, а тя се харесваше на всички ни, ние тримата си останахме приятели и се забавлявахме четиримата. Кажи, Розета, нали се забавлявахме?

Сега вече аз треперех цялата като лист, защото разбрах, че Розета не само е била любовница на Клориндо, което вече беше лошо, но че с нея се е забавлявала цялата банда мъже. Може би тя е била любовница не само на Клориндо, а и на Розарио, и на другия син на Кончета, а може би и на някой неаполитански престъпник — от ония, които живеят на гърба на жените си и ги разменят, като че са стока. Помислих си, че е станала вече парцал, с който мъжете можеха да правят каквото си искат, защото, когато мароканците я бяха изнасилили, волята й се бе пречупила и едновременно с това нещо непознато за нея до момента беше влязло в кръвта й като огън и я изгаряш, карайки я да желае всички мъже, които срещаше, да се отнасят с нея по същия начин, както се бяха отнесли мароканците. Между това, тъй като вечерята привърши, Розарио стана и като си разпущаше колана, каза:

— Е, сега ще отида да направя една малка обиколка с камиона. Розета, искаш ли да дойдеш с мен?

Видях Розета да отговаря утвърдително, тя остави кърпата за ядене на масата, стана, а на лицето й се появи същата онази алчност и унесеност, която бях виждала първата вечер на светлината на свещта, когато беше избягала с Клориндо.

Нещо отвътре ме тласна да кажа:

— Не, ти няма да мръднеш, ще стоиш тук!

Настъпи миг мълчание. Розарио ме погледна с престорена почуда, сякаш искаше да каже: „Но какво става? Светът ли се е преобърнал?“ После, като се обърна към Розета, заповяда:

— И тъй, да вървим! Хайде, побързай!

Тогава вече не със заповеден, а с умоляващ тон казах:

— Недей ходи, Розета!

Тя беше вече станала и отвърна:

— Мамо, ще се видим по-късно.

И без да се обръща, настигна Розарио, който се бе отдалечил вече, сигурен в себе си; мушна ръката си под ръката му и двамата изчезнаха между портокаловите дървета. Така тя се подчини на Розарио по същия начин, по който се беше подчинявала преди на Клориндо. Сега той щеше да я заведе на ливада да се любят, а аз не можех да сторя нищо.

Кончета извика:

— То се знае, майката има право да забрани на дъщеря си всичко. И още как! Но и дъщерята има право да ходи с мъжа, който й харесва, защо пък не? А майките никога не се разбират с мъжете, които харесват дъщерите им, но все едно, младите имат право, а ние, майките, трябва да ги разбираме и да им прощаваме, да прощаваме и да разбираме.

Аз не казах нищо, а стоях с наведена глава, като повехнало цвете, с чело, потопено в светлината на ацетиленовата лампа, около която кръжаха и бръмчаха мушици и от време на време падаха на земята, опърлени от пламъка. И си мислех, че моята клета Розета приличаше досущ на тия мушици, пламъкът на войната я беше изгорил и та бе мъртва, мъртва поне за мене.