Да яхнеш Змията

Китаецът седеше на покрива на главната каюта и гледаше осветените от луната води, потънал в мисли. И тримата изпитваха потребност да отмъстят. Уилър беше в кабината на щурвала, а Таниша стоеше до него. Той от дете управляваше яхти. Често взимаше без разрешение яхтата на баща си и организираше там веселби с други студенти. Единствените риби, които хващаха, бяха колежките от университета.

Уилър определи курса и провери компаса на навигационното табло до щурвала.

— Добре ли си? — попита Таниша, като видя напрежението, изписано на лицето му.

— Умирам от страх — мрачно призна той. — Изкарах обучението в специалните сили само до половината, пък и използвахме гумени куршуми или пистолети с боя.

— Запомни едно. В улична престрелка никой не улучва онова, в което се цели. Точните попадения са чиста случайност.

— Дори с онези убийци камикадзе ли е така? Струва ми се, че са безпогрешни стрелци.

— Всички са заслепени. Ако положението стане напечено, само се движи бързо и не спирай да стреляш.

Той кимна. Надяваше се, че с тези думи Таниша не се опитва просто да му вдъхне смелост.

Час по-късно пуснаха котва в залива Яу Тонг. Видяха светлините на складовете, а зад тях — високите товарни докове. От време на време по Цзюлун Роуд проблясваха фарове.

Чонси не пророни нито дума, докато им помагаше да издърпат гумената лодка и да я спуснат на вода. Уилър застана в малката лодка и Чонси му подаде двигателя.

Всички бяха облечени в черно. През деня си бяха купили дрехите от подземния търговски център. Таниша заключи главната каюта и също се качи в гумената лодка. Уилър дръпна въженцето и запали мотора. Тримата се отправиха към доковете.

Сърцето на Уилър блъскаше в гърдите. Зави му се свят. Запита се дали това не са последните няколко часа от живота му.

Скоро се приближиха до огромния пристан, който се извисяваше четири-пет метра над тях, за да подслонява товарните кораби. Видяха служебната стълба и Уилър докара гумената лодка до нея, а Чонси я завърза за кея. Тримата се измъкнаха от лодката. Не носеха почти нищо със себе си — нито портфейли, нито паспорти, оръжия или фенерчета. Всеки имаше по неколкостотин хонконгски долара в червени банкноти по сто. Изкатериха се по стълбата и Уилър погледна надолу. Вълните бяха изтласкали малката гумена лодка под кея и я бяха скрили от нежелани погледи. Той кимна на Таниша.

После хукнаха към паркинга. В далечината застрашително се извиси огромният пристанищен склад. Луната ги осветяваше с негостоприемна сребриста светлина.

Движеха се безшумно. Единствената опасност беше да не ги забележи някой пазач. Най-сетне стигнаха до Цзюлун Роуд. На шосето бе паркиран стар, ръждясал микробус на водопроводна фирма. Фаровете примигаха веднъж и тримата се завтекоха към него. Страничната врата беше отключена и те се качиха.

Отвътре микробусът бе осветен от червена лампа, монтирана на тавана. Намираха се в свръхмодерен подвижен команден център. Неугледният на външен вид микробус съдържаше истинско чудо на съвременната техника.

Джулиан седеше зад волана. Лицето му беше изопнато от предстартова треска.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Уилър кимна.

— Никакви проблеми — отговори той и огледа лавиците, отрупани със свръхмодерна техника за наблюдение и сражение. — Удивително.

— Направо шестица от тотото, а? — ухили се Джулиан. — Кралската полиция има три такива микробуса. Трябва да се подписваш, когато ги използваш, но аз изчаках пазача на моторния парк да отиде до тоалетната и го взех. Поне няма да ни липсва снаряжение.

Уилър взе автомат „Узи“, прегледа го набързо и пак го остави на лавицата. Всичко, което англичанинът бе казал, че ще им е необходимо, беше в микробуса — прибори за нощно виждане, инструменти за разбиване на сейфове, дори лазерни мерници за оръжията.

Джулиан включи на скорост, потегли, направи обратен завой и пое на север по Цзюлун Роуд.

Пътуваха, без да разговарят. Уилър погледна Джулиан, изучавайки херувимския профил на инспектора, който непрекъснато се променяше на светлините на уличните лампи. Когато следобед му се обади и го помоли да преосмисли решението си, не очакваше, че Джулиан ще се съгласи. Колебливото, обзето от параноя ченге им уговори още една среща в парка пред сградата на Народната милиция и ги изслуша внимателно.

— Рискът е много голям — рече накрая. — Объркаме ли нещо, ще гризнем дръвцето.

Уилър не можеше да разбере защо инспекторът се съгласи да им помогне. След няколко часа, когато разработиха плана за бягство, той най-сетне му зададе този въпрос.

— Не го правя заради вас — отговори Джулиан, — а заради себе си и Джони и заради всички честни ченгета, които загинаха. Тук всичко беше наред. После дойдоха комунистите и ни оставиха да поемем цялата отговорност. Имаше времена, когато Джони беше най-добрият. Но стана адски трудно. Водата се размъти. Той не можеше да работи срещу триадите и едновременно с това и срещу комунистите. Ето защо мисля, че го предадоха, промениха и предизвикаха пожар в жилището му. Време е да си разчистим сметките.