Да яхнеш Змията

Джулиан зави по Принс Едуард Роуд и след малко влязоха в Града на стените. Той подкара бавно покрай редицата от грозни, бедняшки сгради, която се простираше с километри във всяка посока. Мястото беше огромно, много по-голямо, отколкото Уилър си бе представял. Малко от апартаментите бяха осветени със слаби лампи, с газени фенери или с електричество, откраднато от обществените кабели. Преобладаващият цвят беше сивото.

Чонси се премести до Джулиан и се вторачи в сградите.

— Там — каза и посочи един жилищен блок на отсрещната страна на Тун Тзин Роуд срещу Града на стените.

Джулиан спря и изгаси фаровете. Четиримата се вгледаха в тъмния блок, който беше по-добре поддържан от сградите в гетото от другата страна на пътя.

— Всяка нощ около два и половина те носят тук парите от престъпната си дейност — каза китаецът. — Обикновено с кола и двама пазачи. В гаража ги посрещат един-двама въоръжени мъже.

Главата на Уилър се замая. Той погледна Таниша, която стисна ръката му и каза:

— Да се приготвим.

Четиримата отидоха в задната част на микробуса.

— Напълних раниците — рече Джулиан и ги посочи. — Всичко, за което говорихме, е тук. Бронираните жилетки са в сандъците.

Той отвори вградените сандъци и извади бронирани жилетки. Таниша се изненада, като видя, че са същите като тези, които използваха в полицията в Лос Анджелис. Бяха леки и можеха да спрат всякакви видове куршуми. Тя облече една и даде друга на Уилър. Всички действаха на светлината на единствената червена лампа.

— Изберете си оръжия — каза Джулиан и взе един от автоматите, окачени на стената.

Уилър избра автоматична пушка „Браунинг“, защото бе свикнал да използва такава в морската пехота. Грабна два пълнителя и лазерен мерник и започна да го монтира. После сложи пълнителя и дръпна плъзгача.

— Изглежда знаеш какво правиш — изумена отбеляза Таниша.

— А ти мислеше, че знам само да чукам колежките от университета, а? — едва-едва се усмихна той.

Всички бяха готови и започнаха да чакат.

Малко след два и половина през нощта на улицата спря кола с трима мъже. Фаровете осветиха вратата на гаража. След секунда електронната врата се отвори. В гаража стояха двама въоръжени китайци.

— Сега — каза Джулиан.

Четиримата изскочиха от микробуса. Пробягаха краткото разстояние и нахлуха в гаража, насочвайки оръжията си срещу петимата стреснати гангстери. Единият от пазачите се обърна да стреля, но Чонси го удари с приклада на пушката си. Китаецът отново замахна и го удари в челюстта. Джулиан и Таниша държаха на прицел тримата мъже в колата. Уилър остана при последния пазач на гаража. Двамата се бяха изправили един срещу друг, насочили оръжията си. В очите им се четеше страх. Бяха сковани от отчаяна нерешителност. Деляха ги секунди от смъртта.

— Хвърли оръжието! — извика Уилър.

— Пречукай го! — каза Джулиан, обърна се и стреля.

Куршумите пронизаха гърдите на китаеца и го отхвърлиха назад.

— Не беше нужно да го убиваш — рече американецът.

Джулиан грабна дистанционното управление за вратата на гаража от ръката на другия пазач и я затвори.

— Това не е излет на скаути — гневно изрече той. — Ще ги преодолеем без стрелба, ако можем, но ако някой от тези мръсници се прицели в теб, трябва да го очистиш!

Джулиан кипеше от гняв.

— Той има право — обади се Чонси. — Тези типове са убийци. Няма да проявят милост. Не се колебай.

Уилър погледна Таниша, която кимна в знак на съгласие.

— Наблюдавайте вратата — каза Джулиан. — Ако там има още хора, тогава това е пътят към вътрешността.

Те изкараха тримата гангстери от колата, сложиха им белезници и ги оковаха за дървените подпори на гаража, после запушиха устата им със собствените им чорапи. Таниша взе оръжията и клетъчните им телефони. В багажника на колата имаше два чувала с пари.

— Добре — рече инспекторът. — Да претърсим апартамента горе и да се уверим, че няма други.

Качиха се по стълбите и огледаха стаите горе. Апартаментът беше пуст. В гардероба в спалнята намериха неочакван подарък — шест червени мантии на триадата.

— Това е лъч слънчева светлина — отбеляза англичанинът, извади мантиите и им ги раздаде.

Червените мантии имаха качулки и бяха дълги до пода.

Бързо откриха стълбище, водещо към мазето. Джулиан запали лампите. Помещението беше съвсем малко и сякаш бе изкопано с лопати. Вътре беше студено и миришеше на плесен. Стигнаха до вратата в отсрещния край на мазето, отвориха я и видяха четириместна електрическа количка за голф и тунел, простиращ се в мрака.

— Това е тунелът — каза Чонси. — Точно както каза госпожица Пулинджър.

— Чудесно — ухили се Джулиан.

Качиха се на количката и той седна зад волана.

— И така — рече инспекторът и погали автомата си, — от сега нататък, ако се наложи да използваме тези неща, ще се провалим… Ще стреляме само в краен случай.

— Щом онези типове носеха парите от нощните клубове в Хонконг, сигурно от другата страна ги чака някой, за да получи чувалите — предположи Таниша.

— Точно така — съгласи се Джулиан. — Да извадим чувалите от багажника, за да имаме нещо, с което да отвлечем вниманието им.