Да спасиш свидетел

— Ти също знаеш всичко за всички в този град. — Бюканън помълча, после тихо добави: — Е, какво знаеш за мен?

Уорд като че се изненада от въпроса.

— Нима най-великият политически посредник на света е почнал да се съмнява в себе си? Досега смятах, че Даниъл Бюканън притежава непоклатима самоувереност, енциклопедичен ум и задълбочени познания за психологията на надутите политици и техните слабости, които, между нас казано, могат да запълнят целия Атлантически океан.

— Всеки си има съмнения, Ръсти, дори и хора като теб и мен. Затова сме изтраяли толкова дълго. На косъм от пропастта. Гибелта дебне само да се разсееш за миг.

Последните думи прозвучаха така, че усмивката изчезна от лицето на Уорд.

— Има ли нещо, за което би искал да поговорим?

— О, в никакъв случай — усмихна се изведнъж Бюканън. — Взема ли да разкривам тайните си на стари мошеници като теб, тогава ще трябва да спусна кепенците и да си търся нова работа. А пък вече съм твърде стар за това.

Уорд се облегна на меката тапицерия и огледа внимателно своя приятел.

— Какво те кара да вършиш всичко това, Дани? Едва ли е за пари.

Бюканън бавно кимна.

— Ако го правех само заради доларите, щях да се оттегля преди десетина години.

Той допи уискито и се озърна към входа, където стоеше италианският посланик заедно с многобройното си обкръжение, няколко видни конгресмени, двама сенатори и три жени с къси черни рокли, които приличаха на компаньонки, а може и наистина да бяха такива. „Монокъл“ бързо се запълваше с видни личности, след малко човек нямаше да може да направи и крачка, без да настъпи някоя знаменитост. Всички те искаха да получат целия свят. Всички искаха някой да им го поднесе. За да им станеш приятел, първо трябваше да те изцедят като лимон. Бюканън добре познаваше тази отдавнашна игра.

Той погледна една стара фотография на стената. От нея надничаше плешив мъж с орлов нос, кисела физиономия и свирепи очи. Днес той лежеше в гроба, а някога бе най-могъщият човек във Вашингтон. И най-страшният. В този град страхът и могъществото вървяха ръка за ръка. Сега Бюканън не помнеше дори името на човека от снимката. И с това се изчерпваше цялата същност на политиката.

Уорд остави чашата си.

— Мисля, че знам. С годините борбата ти започна да става все по-благородна. Тръгнал си да спасяваш един свят, за който никой не дава пукната пара. Наистина не съм чул някой друг да постъпва така.

Бюканън поклати глава.

— Бедно ирландско хлапе се докопва със зъби и нокти до върха. Натрупва огромно състояние, после изведнъж прозира свещената истина и използва златните си години, за да помага на клетниците. Така ли си мислиш? По дяволите, Ръсти, не го правя от благородство, а чисто и просто от страх.

Уорд го изгледа любопитно.

— Как така?

Бюканън изправи рамене, събра длани и се изкашля. Досега не бе казвал това на никого. Дори и на Фейт. Може би си струваше да проговори поне веднъж. Естествено, щеше да прозвучи налудничаво, но Ръсти поне нямаше да се раздрънка.

— Разбираш ли, от време на време сънувам странен сън. В него Америка става все по-богата и по-богата, все по-тлъста и по-тлъста. Спортистът получава сто милиона долара, за да хвърля топка, кинозвездата взима двайсет милиона за някаква скапана роля, а манекенката ходи по бельо срещу един милион. Деветнайсетгодишен хлапак може да спечели милиард долара, като използва Интернет, за да ни продаде светкавично разни неща, от които изобщо не се нуждаем. — Бюканън млъкна, наведе глава над чинията и се усмихна мрачно. — А един политически посредник печели толкова, че може да си позволи собствен самолет. Все грабим и грабим богатствата на света. Изпречи ли ни се някой, прегазваме го и продължаваме да пеем старата песен за прекрасната Америка. Единствената останала суперсила в света, нали? После малко по малко светът се събужда и разбира какво представляваме — безсрамна измама. И всички тръгват насреща ни. С лодки, салове, витлови самолети и бог знае още какво. Първо хиляди, после милиони и накрая милиарди. И ни размазват. Захвърлят ни в тоалетната и пускат водата веднъж завинаги. Теб, мен, спортистите, кинозвездите, манекенките, Уолстрийт, Холивуд и Вашингтон. Цялата тази страна на измамата.

Уорд го гледаше с разширени очи.

— Боже мой, сън ли е това или кошмар?

Бюканън се навъси строго.

— Ти ми кажи.

— Родината не се избира, Дани. В този лозунг има известна истина. Не сме чак толкова лоши.

— Но изсмукваме огромен дял от богатството и енергията в света. Замърсяваме повече от всички останали. Съсипваме чуждите икономики, без да ни мигне окото. И все пак, по редица големи и малки причини, които не мога да обясня, аз обичам страната си. Точно затова онзи кошмар ме измъчва толкова много. Не искам да стане действителност. Но ми е все по-трудно да се надявам.

— Ако нямаш надежда, защо изобщо се бориш?

Бюканън пак се взря в старата фотография и каза:

— Какъв отговор предпочиташ, сбит или философски?

— А защо не опиташ истината?

Бюканън погледна стария си приятел.