Да спасиш свидетел

Този дребен майчински жест и сериозният въпрос на дъщеря й трогнаха Брук почти до сълзи. Напоследък преживяваше такава емоционална криза, че дори дреболии я изкарваха от равновесие. Тя отпи глътка вино с надеждата, че то ще й попречи да се разридае. Сякаш отново бе бременна. Най-дребният проблем я разтърсваше дълбоко, като че ставаше дума за въпрос на живот и смърт. Но веднага след това се намесваше здравият разум. Нали беше майка, значи можеше да уреди всичко. А и имаше щастието по всяко време да разполага с предана бавачка. С хленчене и самосъжаление нищо нямаше да оправи. Добре, животът им не бе съвършен. И какво от това? Всяко семейство си има трудности. Тя си спомни какво преживява в момента Ан Нюман. Изведнъж всички проблеми й се сториха незначителни.

— Всичко е наред, Сид. Наистина. Поздравявам те за контролното по правопис. Мисис Бетак казва, че си била отличничката на деня.

— Много ми харесва в училище.

— И ти личи, млада госпожице.

Рейнолдс се канеше да седне, когато телефонът иззвъня. Тя имаше устройство за проверка на обаждането и погледна екранчето му. Не видя нищо. Или човекът отсреща имаше система за прикриване на номера, или пък го нямаше в телефонния указател. Тя се поколеба дали да отговори. Проблемът беше, че всички нейни колеги имаха подобни телефони. Но обикновено от Бюрото я търсеха по пейджъра или клетъчния телефон, а тези два номера тя пазеше най-ревниво, защото на тях отговаряше винаги. Вероятно я бяха избрали наслуки с компютър и ако отговореше, щяха да я помолят да изчака, докато някой се обади да й предлага стоки, от които изобщо не се нуждаеше. И все пак нещо я накара да вдигне слушалката.

— Ало.

— Брук?

Ан Нюман изглеждаше отчаяна. И докато я слушаше, Рейнолдс усети, че има още нещо освен смъртта на съпруга й… Горката Ан, какво ли още й се бе струпало?

— След трийсет минути пристигам — каза Рейнолдс.

Тя грабна палтото си и ключовете за колата, отхапа залък хляб и целуна децата.

— Ще се върнеш ли да ни прочетеш приказка, мамо? — попита Сидни.

— Трите мечки, трите прасенца, трите козлета — бързо изреди Дейвид любимите си приказки. Напоследък Сидни му ги четеше сричка по сричка. Дейвид отпи голяма глътка мляко, оригна се звучно и побърза през смях да се извини.

Рейнолдс се усмихна. Когато беше уморена, понякога четеше приказките толкова бързо, че почти се сливаха една с друга. Прасенцата си строяха къщички, мечките ходеха на разходка, а трите козлета прогонваха злия трол и отиваха да живеят щастливо на новото пасище. Звучеше чудесно. Ех, ако имаше начин да си купи местенце в този приказен свят. А после, докато се събличаше преди лягане, изведнъж я притискаше чувство на непоносима вина. Истината бе, че докато се опомни, децата й ще пораснат и ще си тръгнат, а тя редовно ги залъгваше с три късички приказки, защото искаше да се наспи. Понякога човек не бива да размишлява прекалено. Брук Рейнолдс винаги си поставяше най-високи цели и при това се стремеше да ги постигне по най-съвършения начин, а изразът „идеален родител“ просто е най-нелепото словосъчетание на света.

— Ще направя всичко възможно. Обещавам.

Разочарованието по лицето на дъщеря й я накара да се обърне и да избяга от столовата. Спря в малката стаичка на долния етаж, която й служеше за кабинет. Свали от шкафа тежка метална кутия и я отключи. Извади отвътре деветмилиметровия си пистолет, сложи пълнителя, зареди патрон в цевта, щракна предпазителя, пъхна оръжието в кобура и изскочи навън, преди да се е замислила за поредната прекъсната вечеря и разочарованието на децата й. Беше супержена, справяше се с всичко — и с децата, и с кариерата. Само едно й липсваше — да може да се раздвоява. По няколко пъти на ден.

29.

По пътя към Северна Каролина Лий и Фейт спряха веднъж за късен обяд в една закусвалня край магистралата и още веднъж близо до голям пустеещ терен в Южна Вирджиния. Лий бе забелязал табло с реклама за едноседмичен панаир на огнестрелните оръжия. Паркингът беше претъпкан с камионетки, каравани и високи джипове с грамадни колела и ревящи двигатели. Някои посетители бяха облечени с елегантни спортни костюми, други с щамповани тениски и изтъркани дънки. Очевидно американците от всички съсловия обичаха огнестрелните си оръжия.

— Защо тук? — попита Фейт, когато Лий слезе от мотоциклета.

— Според законите на Вирджиния оръжейните търговци са длъжни да проверяват клиентите си — обясни той. — Трябва да попълниш анкета, да представиш разрешително за носене на оръжие и два лични документа. Но законът не се отнася до панаирите. Тук е достатъчно само да имаш пари. Каквито ми липсват в момента, между нас казано.

— Наистина ли ти трябва оръжие?

Той я изгледа така, като че току-що се бе излюпила от яйце.

— Всичките ни противници са въоръжени.

Пред тази желязна логика тя млъкна, даде му пари и се сгуши на мотоциклета, докато той влезе вътре. Проклетникът умееше с две думи да я вцепени.