Да спасиш свидетел

— Дълбоко съжалявам, че нямам деца — започна бавно той, след това помълча. — Един мой добър приятел има цяла дузина внуци. Веднъж ми разказваше как ходил на родителска среща в училището на внучка си. Попитах го защо си прави труда. Нали е работа на родителите. Знаеш ли какво ми отговори? Че както е тръгнал светът, трябва да мислим за времената след себе си. И дори след децата ни. Това е наше право. И задължение. Така ми каза този приятел. — Бюканън приглади салфетката си. — Може би върша всичко това, защото мъките на света многократно надхвърлят щастието. А иначе… просто нямам представа.

28.

Брук Рейнолдс довърши молитвата и всички започнаха да се хранят. Тя бе дотичала преди десет минути с твърдото решение да вечеря със семейството си. Работното й време беше от осем и петнайсет сутринта до пет вечерта. Но за редовно работно време в Бюрото се говореше единствено на шега.

Още щом влезе, тя набързо се преоблече с дънки, фланела и маратонки. После с огромно удоволствие се захвана да сипва по чиниите грах и картофено пюре. Розмари наля на децата мляко, а дъщеря й Тереза помогна на тригодишния Дейвид да си нареже месото. Приятна, спокойна семейна вечеря — една от онези, които Рейнолдс се бе научила да цени и правеше всичко възможно, за да ги осигурява колкото се може по-често, дори ако това означаваше после пак да отива на работа.

Рейнолдс стана от масата и си наля чаша бяло вино. Докато едната половина от мозъка й мислеше напрегнато как да открие Фейт Локхарт и нейния нов съюзник Лий Адамс, другата половина очакваше с нетърпение идната седмица, когато бе Денят на Вси светии. Шестгодишната й дъщеричка Сидни беше решила категорично и тази година да се маскира като Йори. Дейвид щеше да бъде палавият Тигър — роля, която идеално подхождаше на буйното, неуморно дете. После идваше Денят на благодарността; ако Рейнолдс намереше време, можеше да отскочат на гости при родителите й във Флорида. После Коледа. Тази година щеше да отведе децата да видят Дядо Коледа. Миналата година не успя заради… много ясно — пак заради работата в Бюрото. Тази година бе готова да извади оръжие срещу всеки, който би се опитал да й попречи. Общо взето, добър план, стига само да можеше да го осъществи. Но планирането винаги беше лесно; виж, с изпълнението най-често не й вървеше.

Докато запушваше отново бутилката, тя хвърли печален поглед из къщата, която скоро вече нямаше да е нейна. Децата усещаха, че нещо ще се промени. От седмица насам Дейвид почти не спеше нощем. След като работеше по петнайсет часа на ден, Брук трябваше да прегръща разтрепераното плачещо момченце и да го успокоява, докато заспи. Мъчеше се да го увери, че всичко ще бъде чудесно, макар самата тя да не знаеше какво ги чака. Понякога е ужасяващо да бъдеш родител, особено по време на развод, когато виждаш как собствената ти болка се отразява всеки ден върху детските лица. Неведнъж бе готова да се откаже от развода. Но усещаше, че опитите да закрепи брака единствено заради децата не ще решат нищо. Поне за нея. Без бившия й съпруг щяха да живеят по-добре, отколкото с него. Освен това й се струваше, че и той може да стане по-добър баща след развода, отколкото досега. Е, поне така се надяваше. Тя просто не искаше да изоставя децата си.

Когато забеляза, че Сидни я гледа тревожно, направи усилие да се усмихне. Сидни бе едва шестгодишна, но изглеждаше толкова зряла, че плашеше майка си до смърт. Забелязваше всичко, не пропускаше нищо съществено. През цялата си кариера Брук Рейнолдс никога не бе разпитвала някой заподозрян тъй настоятелно, както я разпитваше Сидни всеки ден. Детето дълбаеше упорито, мъчеше се да разбере какво става, какво им подготвя бъдещето, а тя не разполагаше с готови отговори.

Неведнъж бе заварвала късно вечер Сидни да прегръща в леглото разплаканото си братче и да се мъчи да го успокои, да облекчи страховете му. Наскоро Брук бе казала на дъщеря си, че не е необходимо да поема цялата отговорност, защото мама винаги ще е тук. Но думите прозвучаха фалшиво и по лицето на Сидни се изписа открито недоверие. Дъщеря й вече не приемаше всяка нейна дума като върховна истина — и този факт изведнъж я състари с няколко години. Отново започваше да я мъчи споменът за гледачката и нейното предсказание за преждевременна смърт.

— Пилето на Розмари е страхотно, нали, скъпа? — попита тя Сидни.

Момиченцето кимна.

— Благодаря, госпожо — обади се поласканата Розмари.

— Добре ли си, мамо? — каза Сидни и същевременно побутна млякото на братчето си по-настрани от ръба на масата. Дейвид имаше склонността да разлива всичко, до което се докопа.