Детективска агенция „Private“. Берлин

Или може би е напуснал Германия.

Или е умрял?

Добре тогава. Ако случаят е такъв, няма за какво да се тревожа, нали? Кифер го няма, Илона Фрай е изключително ненадеждна свидетелка, а аз съм в безопасност. Това е напълно вероятен сценарий, казвам си, докато си сипвам още една чаша.

Сега зелената фея започва сериозно да си играе с ума ми и вдигам очи към колекцията си от маски, плъзгам поглед, изпълнен с любов, по създанията, в които съм се превръщал, скрит зад тях.

Усмихвам се, приятели. Чувствам се сред съюзници, верни като вас самите.

Казват, че абсентът има халюциногенни свойства. Не мога да го твърдя със сигурност. Но на стената се появяват лицата на Мати Енгел и Том Буркхарт и се открояват между маските. Май ми се смеят.

Отначало се шокирам от това нахлуване в моята светая светих.

После ме избива на агресия.

Залитам към стената и свалям маските, от които ми се подиграваха лицата на „Прайвит Берлин“ — едната издялкана от дърво, другата керамична отливка.

Пръсвам ги на парчета и трески в плочките на пода.

Накрая, след като ги унищожавам напълно, се изправям и спирам, олюляващ се и запъхтян. С помощта на абсента събирам всяка частица разум у себе си, за да се накарам да осъзная, че ако Илона Фрай проговори, някой все някога ще й повярва, което означава, че кучетата почти сигурно са по петите ми.

Без паника, приятели. Не ми е присъща. Аз съм берлинчанин. Знам как да се защитавам. Номерът е да си по-умен от кучетата, да се хвърлиш във водата, ако се налага, да се върнеш по дирите си, или още по-добре — да направиш напълно неочакван ход.

Върни се по дирите си, казвам си отново. Направи нещо, което ще ги срази.

Изведнъж зелената фея измъква една идея дълбоко от подсъзнанието ми.

Сграбчвам я и приемам, че е подарък.

Ценен подарък.

Усмихвам се. Идеално!

Да, казвам си най-сетне, точно този вариант е най-добрият начин да се справя със ситуацията веднъж завинаги. Колко съвършено!

Оставям чашата с абсент и отивам до лаптопа на бюрото си. Свързвам пак харддиска на Крис Шнайдер и отварям снимките.

Превъртам надолу, търся една определена.

Аха, ето я.

Кликвам два пъти върху иконката и на екрана изскача снимка на сина на Мати Енгел. Никлас е клекнал на едно коляно, хванал футболна топка и се усмихва палаво към обектива.

Какво прекрасно момченце, приятели мои, скъпи съграждани берлинчани. Много обаятелно.

Хващам се на бас, че е най-скъпото на мама.

Глава 94

Щом отвори очи, Мати подуши пържен бекон и току-що сварено кафе. Чувстваше се отпочинала за първи път, откакто разбра за изчезването на Крис.

Но след това се сети за главен комисар Дитрих. Защо толкова упорито преследваше Херман Крюгер? Притискаха ли го от високо заради нейното положение? Или просто скърбеше и гледаше да стъпва бавно и внимателно, за да не падне?

Решена да не се тормози повече, Мати си взе бърз душ, облече се и влезе в кухнята, където Никлас беше седнал за закуска, вече облечен за училище. Чинията и чашата му за сок бяха празни.

Леля Се я нямаше, но Буркхарт беше до печката и бъркаше с дървена лъжица в чугунен тиган.

— Приготвя специалитета си — осведоми я Никлас. — Яйца по буркхартски.

— Единствени по рода си — обади се следователят. — Искаш ли още?

— Трябва да тръгвам за училище.

— Мати?

— Когато се върна — отвърна тя. — Предпочитам да го изпращам дотам.

Беше хладен, ветровит ден и ръцете на Никлас измръзнаха и се зачервиха, затова не го държа за ръка.

— Харесвам Том — каза синът й. — Не се държи с мен като с дете.

— Така ли?

— Каза, че разбирам от футбол повече от доста възрастни.

— Това е вярно — Мати разроши косата му.

— Мамо! — възнегодува Никлас. — Тъкмо я сресах!

— За кого? За мен ли? Или в живота ти има и друга жена?

Момчето леко се изненада, но не каза нищо.

— Приятели? — попита Мати.

Синът й сви рамене и кимна, преди да попита:

— Какво й е на фрау Фрай?

Наближаваха гимназия „Джон Ленън“. Майка му замълча — чудеше се какво да му каже. После обясни:

— Животът й е бил много тежък и труден, дори не мога да си представя колко. Тези хора са крехки, лесно се пречупват.

— Затова ли сега е у нас? — настоя той.

— Да. И защото двете със сестра си са били приятелки с Крис като деца.

Стигнаха до ъгъла на пряката преди училището. Никлас обяви:

— Оттук мога и сам, става ли?

От мястото си Мати ясно виждаше входа на училището и стичащите се към него деца. Въпреки това се поколеба за момент, преди да се сети, че трябва малко по малко да го оставя да бъде независим.

— Добре — каза тя. — И…

— Леля Се ще ме чака след края на тренировката — довърши той с леко негодувание. — Сигурна ли си, че не мога да се прибера сам?

Тя поклати отрицателно глава.

— Може би догодина.

— Ох… — простена момчето. — Чак когато стана на десет.

— Именно. Обичам те, Никлас.

Той се нацупи и отвърна неохотно:

— И аз те обичам, мамо.

Мати гледаше след сина си, докато влезе в училището, а после я завладя странното усещане, че е наблюдавана.

Но когато се огледа, не видя абсолютно никого.

Глава 95