Дяволската колония

Тунелът се спускаше все по-надолу и температурата се покачваше все повече. Ханк докосна стената. Не си опари ръката, но скалата беше определено гореща и му напомни за адските огньове, горящи долу - и в буквалния, и в преносния смисъл.

Нима така щеше да свърши светът?

След още минута си помисли, че ще му се наложи да се върне. Дробовете му горяха. Още колко надолу трябваше да слязат? Имаше чувството, че са изминали поне половин километър, макар вероятно разстоянието да беше два пъти по-малко.

- Стигнахме - чу се гласът на Пейнтър.

Тунелът се стесни. Стените се доближаваха една до друга и се наложи да се обърнат ребром, за да могат да се промушат.

Пейнтър мина пръв.

Ханк го последва - и чу как Пейнтър ахна, когато излезе от другата страна.

Ханк се провря след него и зяпна онемял, краката му се подкосиха. Трябваше да се подпре на стената, за да не се свлече на земята. С другата си ръка прикри устата си.

- Mon Dieu! - изхриптя Рафаел.

Ковалски изруга.

С влизането на останалите още и още фенери осветяваха кухината и пропъждаха мрака.

Хиляди мумифицирани тела покриваха пода на огро- мната пещера, издигаща се поне колкото седеметажна сграда. Изсъхналите фигури бяха подредени в линии като спици на колело, чиято главина бе голям храм в центъра.

Също като в Юта, всички бяха облечени като коренните жители на Америка - пера, кости, широки поли, кожени мокасини и препаски около бедрата. Косите им бяха дълги, често сплетени и украсени, но бяха с най- различни цветове. Определено имаше много мъже и жени с черна коса, но се виждаха също и руси, кестеняви и дори светлорижи.

Тоутсиий унстоу пуутсийв.

И тук по пода или в съсухрени ръце се виждаха кинжали, предимно от стомана, но също и няколко от кост.

Толкова много смърт.

За да запазят една тайна, за да защитят света от забравената алхимия.

Ханк вече разбираше какъв е потенциалният източник на тази мъдрост. Пред тях се издигаше храм, цо- строен от каменни плочи, споени с хоросан. Беше висок шест етажа, почти достигаше до тавана и изпълваше централната част на огромното помещение.

Ханк знаеше какво е това.

По-точно модел на какво е.

Дори размерите на фасадата изглеждаха точни.

„Двайсет лакти широк, трийсет и пет лакти висок“.

Точно по Библията.

Но не размерите бяха причина за увереността му. Сградата си беше храм. Каменни стъпала водеха към притвора, от двете страни на входа се издигаха два внушителни стълба, прословутите Воаз и Иахин - само че вместо от мед, тези две колони бяха направени от злато, както и огромната купа пред храма.

Златният съд се издигаше на почти три метра и беше два пъти по-широк, поставен върху гърбовете на дванайсет вола. Оригиналът се наричаше „медно море“ или „разтопено море“. Името подхождаше на това копие. Купата се намираше в средата на димящ горещ фонтан, който бликаше от пода и пълнеше съда. Водата се изливаше през краищата му, за да се върне в извора и да поднови безкрайния си цикъл.

- Какво е това място? - попита Кай. - По градеж прилича на пуебло, но формата е съвсем сбъркана.

Ханк поклати глава.

- Формата е съвършена.

Пейнтър гледаше втрещен.

„И сега ли ще отречеш истината?“ - мислено го попита Ханк.

- Наистина ли е това, което си мисля? - попита Пейнтър, който явно също бе познал сградата. - Или поне негова пуебло версия?

Ханк кимна ликуващо.

- Да. Това е Соломоновият храм.

1 юни, 05:50

Национален парк Йелоустоун

Майор Ашли Райън не обичаше да играе ролята на бавачка.

-       Само не ни се пречкай - предупреди той хлапето юта и посочи един камък недалеч от дърветата. - Седни там. И гледай кучето да не ми опикае раницата.

Джордан се намръщи, но се подчини.

Националната гвардия и индианците в Юта не се погаждаха - най-малкото по въпроса, който вълнуваше конкретния представител на гвардията. Райън още си спомняше караницата преди експлозията в планините. Ако индианците си знаеха мястото като всички останали, всичко щеше да мине чудесно.

Загледа се към Берн и наемниците му, които се бяха събрали на трийсетина метра от другата страна на дупката. Русият гигант имаше трима мъже, също като Райън. Бяха равностойни, ако не се брояха хлапето и кучето.

А Райън не ги броеше.

Берн гледаше към него с ръце на кръста и го проучваше също толкова внимателно. После високият ариец погледна към небето. Миг по-късно Райън също го чу.

Още един хеликоптер.

От постоянния грохот на роторите главата му вече пулсираше. Трите хеликоптера кръжаха в готовност. Пилотите вече бяха спуснали на земята четири изолиращи контейнера и бяха готови бързо да ги вдигнат и да ги изнесат от парка.

Погледна си часовника. Двайсет минути. Нямаше време за грешки. Чу се звук от още един хеликоптер. Райън погледна нагоре, когато първият се появи ниско над скалите и се спусна надолу.

„Какво става, по дяволите!“

От товарната машина полетяха въжета и по тях бързо се спуснаха хора. Бяха облечени в същата черна екипировка като наемниците на Берн.

„Мамка му!“