Дяволската колония

Под другата - дневник от брезова хартия, подвързан в кожа.

Това бе тялото на Аршар Фортескю.

Нямаше нужда да чете дневника, за да научи, че Фортескю е останал тук след заминаването на Луис и Кларк, за да бъде пазител и защитник на великата тайна. Несъмнено е бил приет от местните жители - и ако се съдеше по вниманието, с което бе положено тялото му, е бил обичан.

- Почивай в мир - каза глухо Пейнтър. - Дългото ти бдение приключи.

Чин стоеше до отворената врата в дъното на помещението. Гласът му трепереше от ужас.

- Директоре, елате да видите!

Пейнтър отиде до него. Ханк и Ковалски го последваха.

Зад прага започваше стълбище, водещо към обширно помещение, простиращо се много зад и настрани от Светая светих.

- Съкровищницата на храма - каза Ханк.

Пейнтър зяпна, изгубил дар слово.

- Преебани сме - сбито обобщи Ковалски.

05:57

Опрял буза в приклада на карабината, майор Ашли Райън гледаше през мерника. На петдесет метра от него Берн спусна ръката си, предвкусвайки последния удар. Командосите се надигнаха от прикритията си, готови да атакуват.

- Майоре? - попита Маршал.

Нямаше утешителни думи за хлапето. Нито за Бойдсън, който седеше облегнат на един камък, стиснал последното си оръжие - армейския си нож. Двамата войници бяха само на по двайсет и няколко. На Бойдсън наскоро му се беше родило момченце. Маршал пък смяташе да предложи брак на приятелката си следващата седмица и дори беше избрал пръстена.

Райън гледаше съсредоточено напред.

Смяташе да повали колкото се може повече противници, да ги накара да платят с кръв за живота на всеки от хората му.

Погледна Берн през мерника. Искаше да приближи повече. Нямаше патрони за хабене. Нито един не трябваше да иде нахалост.

„Искам теб“.

Не му беше оказана тази чест.

Пред очите му Берн внезапно се вкопчи в гърлото си. От устата му бликна кръв. Стрела беше пронизала шията му. Русият гигант рухна на колене, а долината се изпълни с дивашки крясъци и викове - отекваха зловещо от стените на каньона и пронизваха ушите.

Неочакван трясък отзад го накара рязко да се извърне. Райън завъртя оръжието си и едва не застреля Джордан в гърдите. Младежът търчеше към тях. Райън си мислеше, че хлапето се е скрило назад сред камъните, както му беше наредено.

Джордан обаче беше без дъх, с мокри и раздрани дрехи. Явно беше пропуснал заповедта на Райън покрай ушите си.

- Движение в гората! - извика Маршал. - Навсякъде се движат сенки!

- Съжалявам, че се забавих толкова - каза запъхтяно Джордан. - Не искахме да ни забележат, докато не обкръжим долината напълно.

Надигна се и погледна между камъните.

Райън забеляза, че хлапето като че ли нарочно избягва да го поглежда в очите. Наемниците, чийто водач лежеше по очи в тревата, се щураха безцелно из долината. Някои се мъчеха да намерят прикритие.

Но прикритие вече нямаше. Никакво. Никъде.

Остър крясък разцепи въздуха и от гората към командосите полетяха облаци стрели.

Някои откриха огън по сенките.

От гората им отговориха с още стрели.

Командосите падаха един по един. Райън вече можеше да различи безшумно движещите се ловци. Нямаха униформи. Някои бяха с ловни екипи, но повечето носеха джинси, боти и тениски, а един-двама бяха само по мокасини и препаски през бедрата.

Всички обаче имаха нещо общо.

Бяха индианци.

Битката явно беше спечелена, но Райън не искаше да рискува и махна на хората си.

- Домъкнете багажа ни тук.

Искаше да разполага с муниции, ако положението отново стане напечено.

Задъханият Джордан седна на земята.

- Преди да полетим насам, Пейнтър каза с Ханк да свикаме доверени хора от нашите и от други племена - обясни той. - Уреди транспорт и хеликоптери. След като разбра къде в Йелоустоун отиваме, нареди силите ни да бъдат разположени тук преди да дойдете. Подозираше, че онзи французин ще направи някакъв номер.

„Абсолютно вярно...“

- Хората ни останаха скрити в долината. На няколко пъти насмалко да ги забележат, но ние знаем как да се движим незабелязани в гората, когато се наложи. След началото на престрелката отидох да им съобщя за разположението и големината на силите и да координирам атаката.

Райън го погледна с други очи. „Кое е това хлапе?“ Но въпреки това си оставаше бесен.

- Защо Кроу не ми каза нищо? Защо не се обърна към Националната гвардия?

Джордан поклати глава.

- Май се тревожеше, че има внедрени хора. Не зная. На изток има някакви проблеми с предатели в правителството. Пейнтър искаше да действа по стария начин, да разчита на кръвта.

Пейнтър въздъхна. „И може би по-добре, че стана така“.

Райън се огледа.

- Къде е Кауч?

Райън се сети, че не е виждал кучето, откакто го бяха простреляли. Почувства се виновен за безотговорното си отношение. Кучето му беше спасило живота.

Джордан вече бе открил неподвижното тяло в бурените.

- Ох, Кауч...

Преди Райън да успее да каже нещо, Бойдсън пристигна тичешком, хвърли раницата и му подаде радиостанцията.

- За вас е. От Вашингтон са се опитвали да се свържат с вас.

„От Вашингтон?!“

Вдигна радиостанцията.

- Майор Райън.