Дяволската колония

Бяха разговаряли много за напускането му. Монк имаше жена и две деца, които се нуждаеха от него. След като го простреляха, заложиха бомба в дома му и видя какво сполетя семейството на Грей реши, че е време. Вече имаше предложения от няколко биотехнологични компании във Вашингтон.

Дълго седяха прегърнати. Монк не искаше да подлага това отново на риск.

Накрая Кат се завъртя и с известни усилия нагласи крака в скута му.

- Щом вече си безработен...

Той започна да разтрива стъпалата й. Новата му протеза щеше да е готова след четири дни, но и една ръка му беше достатъчна.

Кат се изпъна и издаде звук, който категорично не беше неопределен.

- Виж, това няма да ми омръзне.

Но на блаженството не му беше писано да продължи дълго.

От съседната стая се чу плач - отначало тих, но бързо стана пронизителен. Как можеше едно толкова малко вързопче да издава такива звуци?

- Определено е наследила белите ти дробове - каза Кат и се надигна на лакът. - Май е гладна.

- Ще я донеса - каза Монк и стана.

Отиде в спалнята и видя новата радост в живота си, със зачервено личице и стиснати очи. Взе я от люлката и я вдигна до рамото си.

Тя се успокои - донякъде, - докато нежно я подрусваше.

Беше дошла на този свят в деня, в който погребаха майката на Грей. Родилните болки на Кат започнаха по време на службата. Той знаеше колко тежък бе денят за Грей, каква вина изпитваше за смъртта на майка си.

Нямаше думи, с които да утеши приятеля си, но Грей беше силен.

Видя първия признак на възстановяване малко по- късно, когато Грей дойде в болницата да види Кат и бебето. Монк така и не беше споделил с приятеля си решението им. Разкриването му събуди тъжна, но сърдечна усмивка на лицето на Грей.

Монк вдигна момичето си, за да го погледне в лицето.

- Гладна ли си, Хариет?

08:04

Грей седеше на стола до болничното легло, скрил лице в шепи.

Баща му тихо похъркваше под тънките завивки. Изглеждаше като крехка сянка на някогашния як мъж. Грей беше уредил отделна стая, за да може баща му да тъгува сам. Майка му го беше довела в болницата преди седмица.

Нямаше да излезе от нея.

Ядрено-магнитният резонанс показа, че е получил съвсем лек удар, но се възстановяваше добре. Откритието беше направено по-скоро случайно. Истинската причина за влошаването на деменцията му - халюцинациите, нощните пристъпи на паника, скитническия синдром - се дължеше най-вече на неправилното приемане на лекарствата. Баща му неволно бе предозирал хапчетата и се беше отровил и обезводнил, което и бе довело до удара. В момента му сменяха лекарствата и като че ли имаше надежда, че след около седмица ще е достатъчно добре, за да го преместят в дом за душевноболни.

Това щеше да е следващото сражение.

След като изпрати майка си, Грей трябваше да реши какво да прави с къщата им. Брат му Кени беше долетял от Калифорния за погребението и днес имаше среща с адвокат и някакви агенти на недвижими имоти. Между двамата братя оставаха търкания по редица въпроси - чувство за вина, обида, обвинения. Кени не знаеше точните обстоятелства около смъртта на майка им, а само че е станала неволна жертва на отмъщение срещу Грей.

- Скоро ще сервираме закуска - обади се тих глас зад него. - Искате ли да ви донеса?

Той се обърна.

- Не, но все пак благодаря, Мери.

Мери Бенинг беше старша сестра на етажа, очарователна жена с късо подстригана прошарена кафява коса и синьо болнично облекло. Майка й също страдаше от деменция, така че тя много добре разбираше какво преживяват Грей и баща му. Грей оценяваше подобен личен опит. Позволяваше им да разговарят по същество.

- Как изкара нощта той? - попита Грей.

Тя пристъпи в стаята и затвори вратата.

- Добре. С по-ниската доза синемет е много по-спо- коен.

- Днес доведохте ли Кюти или Шайнър?

Тя се усмихна.

- И двамата.

Двата дакела бяха нейните помощници в рехабилитацията. Болните от алцхаймер реагираха много добре на общуването с животни. Грей никога не беше помислял, че подобни неща ще подействат на баща му, но при посещението си миналата неделя видя Шайнър да спи в леглото на баща му, докато той гледаше футбол.

Въпреки това дори онази неделя беше трудна.

Както и всички дни.

Мери излезе и той отново се обърна към баща си.

Опитваше се да идва всяка сутрин, да е в стаята, когато баща му се събужда. Този момент винаги беше най-лошият. На два пъти установи, че баща му няма спомен за смъртта на майка му. Невролозите смятаха, че ще мине време, докато нещата се уталожат напълно.

Затова на Грей му се налагаше да разказва отново и отново за трагичната загуба. Баща му винаги се палеше лесно, а болестта влошаваше нещата. Три пъти на Грей му се наложи да се сблъска с гнева му, със сълзите и обвиненията. Понасяше ги. Може би част от него искаше подобно отношение.

Някакво движение отвън го накара да се обърне към вратата.

Мери надникна в стаята.

- Нещо против посетител?

Появи се Сейчан. Изглеждаше смутена, готова да побегне. Беше по джинси и тънка блуза, коженото яке бе преметнато през ръката й.

Грей й махна да влезе и помоли Мери да затвори.

Сейчан взе един стол и седна до него.