Дяволската колония

- Знаех, че ще те намеря тук. Исках да ти кажа какво открих, после пътувам за Ню Йорк. Реших, че може би ще поискаш да си в течение.

- Какво си открила?

- Хейсман и онази негова асистентка...

- Шарин.

- Чисти са. Нямат нищо общо с бомбите. Уолдорф като че ли е организирал всичко сам, с помощта на личните си връзки. Не ми се вярва дори да е имал одобрението на началниците си от Гилдията. Мисля, че е действал сам, че се е опитал да убие теб и Монк от чиста злоба и жажда за отмъщение. А тъй като бомбите са били заложени часове преди да се самоубие, най-вероятно е трябвало да бъдат резервен вариант в случай, че не успее да ви елиминира в Тенеси.

Грей си спомни последните думи на кучия син.

„Това не е краят“.

Гласовете им събудиха бащата на Грей и той вдигна ръка и се протегна. Отвори очи, примигна няколко пъти и се окашля. Трябваха му още няколко секунди да се ориентира. Огледа стаята, после измери с поглед Сейчан. Всъщност малко се зазяпа в нея.

- Сейчан, нали? - попита дрезгаво.

- Точно така. - Тя стана и понечи да си тръгне.

Грей винаги се изненадваше какво помни и какво не помни баща му.

Замаяните очи се обърнаха към Грей.

- Къде е майка ти?

Грей пое дълбоко дъх. На лицето на баща му беше изписано объркване и безпокойство. Малкото мехурче надежда в гърдите му се спука.

- Татко... майка...

Вместо да си излезе, Сейчан се наведе и стисна ръката на стареца.

- Ще намине по-късно. Искаше малко да си почине, да си оправи косата.

Баща му кимна и се отпусна в леглото. Безпокойството му изчезна.

- Добре. Тази жена винаги все прекалява с работата.

Сейчан го потупа по ръката, обърна се към Грей и кимна към вратата. После се изправи, сбогува се и помъкна Грей след себе си.

- Къде е закуската? - попита баща му след тях.

- Идва - каза Грей от прага, излезе и затвори вратата.

Сейчан го дръпна в един тих страничен коридор.

- Какво правиш? - малко ядосано попита Грей.

- Спасявам те, спасявам и него - каза тя и го бутна към стената. - Ти само наказваш себе си и го измъчваш. Той не го заслужава - и ти също, Грей. Четох за подобни ситуации. Той сам ще приеме нещата. Престани да го принуждаваш да си спомни.

Грей отвори уста да възрази.

- Толкова ли не разбираш, Грей? Той знае. Само че го е потиснал, за да не го боли точно сега. И се мъчи да го преодолее.

Грей си представи безпокойството на лицето на баща си. Имаше го всяка сутрин. Дори облекчението му преди малко не го беше заличило напълно. Дълбоко в очите му си оставаше мъничко страх.

Разгьрка неуверено лице и почеса наболата си брада.

Сейчан смъкна ръката му.

Някои самозаблуди са добро нещо, необходимо нещо.

Грей преглътна с мъка и се опита да приеме думите й. Беше достатъчно син на баща си, за да иска да спори, да отхвърли нещо, което не можеше да пипне с мазолеста ръка.

Точно тогава телефонът му иззвъня.

Той го извади от джоба си с треперещи пръсти. Всичко в него трепереше, обтегнато като струна. Погледна екрана и видя, че е получил съобщение. Номерът беше блокиран. Текстът обаче ясно показваше кой го е пратил.

НЕ ИСКАХМЕ ДА СТАВА ТАКА

Тези пет думи му подействаха като бомба в стомаха. Треперенето се засили. Той се свлече покрай стената, а светът сякаш се стесни. Всички таящи се в него конфликти избухнаха за миг и угаснаха като умираща звезда, превръщайки се в невъобразимо плътен горещ въглен. Навсякъде другаде се чувстваше кух и студен.

Сейчан клекна до него, хвана лицето му с длани и го загледа право в очите. Тя също беше прочела съобщението.

Думите й изказаха онова, което беше вътре в него.

- Ще ти помогна. Ще направя всичко да ги унищожим.

Той впери поглед в изумрудените й очи със златни петънца. Дланите й пареха бузите му. Топлината изпълни пустите студени места в него. Пресегна се и я придърпа към себе си, устните им се докоснаха.

Целуна я. Имаше нужда от нея.

Отначало тя не отвърна, устните й бяха напрегнати, твърди, неуверени.

Но постепенно омекнаха, отвърнаха, разтвориха се.

И двамата се нуждаеха един от друг.

Но дали беше истинско - или само необходима самозаблуда?

На Грей не му пукаше.

За момента изглеждаше истинско.

11:45

Възвишението Сан Рафаел

Хубаво бе да се върне... да се отърси от призраците, които я преследваха.

Кай Куочийтс стоеше на верандата на пуеблото. Слънцето печеше безмилостно каньона и пустошта на възвишението Сан Рафаел. Прашни вихрушки танцуваха в клисурите и деретата. Миришеше на хвойна и горещ пясък.

Беше минала само седмица, а вече започваше да се чувства като у дома тук.

Щеше да прекара лятото в пуеблото, за да спечели кредитни точки за колежа. Беше се записала в курса по антропология на коренните жители на Америка със специалност народа пуебло. Работата й включваше регистриране на петроглифи, помощ за реставрацията на руини и изучаване на старите обичаи на индианците хопи.

Като например как да пече пиньоли.

- Кой ми съсипа най-хубавия тиган? - извика глас отвътре.