Дяволската колония

Кай потръпна - знаеше, че ще трябва да поеме вината като жена. Напоследък непрекъснато го правеше. Преди два дни получи официално опрощение за всичките си простъпки покрай събитията в Юта. Спасяването на света като че ли възстанови кармичното й равновесие с министерството на правосъдието. Пък и явяването на чичо Кроу и Ханк Канош като свидетели определено не й навреди.

От тази простъпка обаче нямаше да се отърве така лесно.

Отвори мрежестата врата и влезе в сенките на основното помещение. Айрис Хуметева беше надянала готварски ръкавици и държеше почернял тиган.

- Трябва да изчакаш жаравата да поизстине.

- Зная, но Кауч дъвчеше шевовете си и докато го хвана и му сложа яката...

Въздъхна. Дотук с оправданията.

Щом чу името си, Кауч вдигна глава. На врата си имаше пластмасова яка във формата на фуния. Беше се наложило да ампутират предния му крак. Куршумът беше оставил съвсем малко кост и още по-малко нерви, но Кауч се възстановяваше добре.

Всички се възстановяваха. Изгарянията на Алвин Хуметева бяха просто дълбоки белези по загорялата му кожа. Двамата възрастни индианци бяха оцелели след срещата си с Рафаел Сен Жермен благодарение на ината си и на идеалното познаване на местността.

Племето хопи имаше поговорка: никога не преследвай индианец на негова територия. Това бе суров урок, научен от първите колонисти - а Рафаел Сен Жермен така и не бе разбрал за него.

Айрис бе предположила, че войниците на французина ще се опитат да ги очистят, и затова когато бе потеглила със съпруга си, бе насочила АТВ-то към най-близката пясъчна падина и бе вдигнала облак прах, за да скрие бягството им. След това се бяха крили в една стара мина с надеждата, че Рафаел няма да си направи труда да ги търси, защото ще тръгне след Кроу. Дори и да беше оставил хора тук, тя можеше при нужда да прикрие следите си и да повика помощ.

Кай определено имаше да учи много неща от старата хопи.

- Съжалявам, лельо Айрис - каза тя. - Ще изтъркам тигана и ще се реванширам, като готвя следващите две вечери.

Удовлетворената Айрис кимна и й смигна, изразявайки едновременно прошката и любовта си.

Ръмженето на двигатели насочи вниманието им към вратата.

- Май момчетата се връщат от разходка - отбеляза Айрис.

Излязоха на верандата да ги посрещнат. Двама покрити с прах мъже слязоха от АТВ-тата, които приличаха повече на направени от вкаменелости, отколкото от фибростъкло.

Джордан свали шлема си и избърса лице с карирана кърпичка. Сърцето на Кай пропусна един удар, когато лъчезарната му усмивка стигна до нея и стана още по-голяма.

До него спътникът му също свали шлема си, зачервен и ухилен до уши.

- Май започва да ми харесва - каза Аш.

Майор Ашли Райън и Джордан бяха станали близки приятели след събитията в Йелоустоун. Националният гвардеец като че ли беше развил ново уважение към коренните американци.

Джордан го потупа здраво по гърдите, за да махне прахта от тениската му. На нея беше изобразен стилизиран V-8 двигател с украса от пера и надпис ОБИЧАМ ДИВАЦИТЕ отдолу.

- Просташко и обидно едновременно - заяви Джордан. - Някой ден ще ни изритат оттук.

- Хлапе, тази новина току-що направи това любимата ми тениска.

Изпъчил гордо гърди, Аш се качи на верандата.

Джордан се усмихна на Кай.

- Между другото, май бих рекорда ти за минаване на Дерето на мъртвеца.

Айрис сръга Кай с лакът.

- Нима ще му повярваш?

„Как ли пък не...“

Грабна шлема на Аш и скочи от верандата с развети коси.

- Я да ми покажеш!

14:17

Солт Лейк Сити

„От един храм в друг...“

Професор Хенри Канош, член на северозападната група шошони, беше първият индианец мормон, заставащ на прага на Кодеш Хакодашим, Светая светих в сърцето на Мормонския храм в Солт Лейк Сити.

Беше се готвил с пост и молитви от зазоряване и сега стоеше във вестибюла от полиран мрамор пред порта, за която знаеха малцина. Обкована в сребро, тя се издигаше четири и половина метра и бе широка два и половина, разделена в средата.

В ръцете си Ханк държеше единствения дар, който имаше да поднесе, ключа към най-святото място на храма.

Портата пред него се отвори и се появи самотна фигура.

Ханк коленичи и сведе глава.

Приближиха леки стъпки, спокойни и без да бързат.

Когато спряха пред него, Ханк вдигна ръце и предложи дара си. Златната плочка бе взета от ръцете му завинаги.

Беше я отмъкнал от „Олд Фейтфул Ин“. Докато вниманието на всички останали беше насочено към вестта от НАСА, че са открили съответствие на местността, изобразена върху златната ваза, той стоеше до куфара на французина. Не посмя да вземе и двете, тъй като куфарчето щеше да олекне много и щяха да забележат кражбата веднага. Затова потисна алчността си и се задоволи да отмъкне едната и да я скрие под ризата си.

Златната плочка принадлежеше на Църквата. След като бе видял копието на Соломоновия храм, Ханк изобщо не се съмняваше в това.

Стъпките се отдалечиха, все така спокойни и без да бързат.

Ханк се осмели да погледне, когато портата започна да се затваря.