Дяволската колония

Тя сви рамене, промърмори нещо под нос и отиде при професор Канош. Пейнтър я проследи с поглед. „Дотук с топлото семейно събиране“. Но пък за последен път я беше видял преди повече от три години. На погребението на баща й. През този кратък период тя се бе превърнала от дългуресто момиче в млада жена и лицето й бе станало твърдо - много по-твърдо, отколкото би трябвало само за три години.

Можеше да се досети защо. Много добре познаваше този поглед - наполовина предизвикателство, наполовина предпазливост. Самият той също бе сирак и знаеше какво е да израснеш сам, под грижите на голямото семейство, което въпреки това те държи на разстояние и те прехвърля от един дом в друг.

При мисълта за всичко това сърцето му се сви. Трябваше да направи повече за нея, когато имаше възможност. Ако беше, може би сега тя нямаше да е тук.

- Благодаря, че дойдохте - каза професор Канош, което донякъде намали напрежението, и махна на Пейнтър да отиде при масата. - Може би с ваша помощ ще успеем да оправим тази каша.

- Надявам се. - Пейнтър хвърли поглед към колегата на професора. Не беше сигурен колко свободно може да говори пред него.

Човекът усети грубостта си и му протегна ръка. Изглеждаше на годините на професор Канош, но сивата му коса бе оредяла на темето и докато лицето на Канош беше загоряло от слънцето, кожата на колегата му беше мека и отпусната, с големи торбички под очите. Пейнтър се запита дали не е преживял удар преди година- две. Или може би нездравият му вид се дължеше просто на това, че прекарваше по-голямата част от живота си в тази подземна лаборатория, далеч от слънцето и свежия въздух.

- Доктор Мат Дентън - представи се непознатият. - Шеф на департамента по физика.

Ръкуваха се. Пейнтър представи Ковалски като „личен помощник“, при което гигантът завъртя очи.

Професор Канош бе достатъчно любезен да не задълбава в тази тема.

- Моля, наричайте ме Ханк - каза той, може би усетил резервираността на Пейнтър. - Обясних положението на Мат. Имам му пълно доверие. Приятели сме още от гимназията.

Пейнтър кимна и каза:

- В такъв случай може би ще обясните положението и на мен.

- Първо искам да ви уверя нещо. Не мисля, че Кай има нещо общо с взрива. Експлозивите, които изпусна, не бяха причината за трагедията.

Пейнтър усети недоизказаното. Знаеше, че професорът е бил близък със загиналата антроположка. Кай докосна ръката на по-възрастния мъж, сякаш за да му благодари и да го утеши едновременно.

- Казах ви, че не е пластичен експлозив... - тихо из- боботи Ковалски.

Пейнтър го пренебрегна и се обърна към професора.

- Тогава какво според вас е причинило експлозията?

Професорът го гледаше право в очите.

- Много просто. - Следващите му думи прозвучаха твърдо и напълно убедено. - Индианско проклятие.

22:35

Рафаел Сен Жермен позволи да му помогнат да слезе от хеликоптера. От вихрушката от витлата тревата по грижливо поддържаната поляна около площадката за кацане беше полегнала. Други мъже сигурно биха се изчервили, че им е нужна подобна Помощ, но той бе свикнал с предпазните мерки. Дори лекото скачане от ниската кабина до земята можеше да му струва счупена кост.

По рождение Рафе, както предпочиташе да го наричат, страдаше от osteogenesis imperfecta, или чупливи кости - автосоматичен дефект в производството на колаген, заради който беше с тънки кости и нисък на ръст. Освен това страдаше от лека форма на сколиоза, от която ходеше малко прегърбен, и тъмните му очи бяха замъглени от перде. Поради всичко това повечето го смятаха за много по-възрастен от неговите трийсет и четири години.

И все пак не беше инвалид. Поддържаше се във форма с богати на калций и бифосфонати добавки, както и с експериментални хормони на растежа. Освен това се упражняваше почти като маниак и компенсираше слабите си кости с мускули.

Най-голямата му ценност обаче не беше в мускул или кост.

Докато го сваляха от кабината на хеликоптера, той вдигна очи към нощното небе. Можеше да назове всяко съзвездие и всяка звезда. Паметта му беше ейдетична, фотографска, запечатваше всичко, което му се изпречваше. Често мислеше за крехкия си череп като за тънка черупка около огромна черна дупка, способна да погълне цялата светлина и мъдрост.

Така че въпреки недъзите му неговата фамилия имаше големи надежди за него. Трябваше да оправдае очакванията, да компенсира недостатъците си. Поради недъзите го държаха предимно скрит, на заден план, но сега имаше нужда от него в този така велик момент, който му предлагаше възможност да удостои фамилията си с огромна чест.

Твърдеше се, че родът Сен Жермен можел да се проследи до времето преди Френската революция, че по- голямата част от състоянието на фамилията е дошла от военни спекулации. И макар това да продължаваше и до по-нови времена, сега интересите на фамилията обхващаха най-различни области и начинания.