Дяволската колония

Джордан отново се представи и стеснението отново му пролича, когато стисна ръката на Кай. Тя също се запъна и отговори съвсем тихо, след което отиде в другия край на верандата и се престори, че случващото се не я интересува, но продължи да го следи крадешком, криейки очи зад кичурите коса.

Пейнтър се прокашля и се облегна на парапета с лице към останалите.

- Предполагам, че знаете защо помолих да дойдете чак тук - каза на Джордан.

- Да. Дядо ми и Джими Рийд бяха добри приятели. Случилото се... онази стрелба в пещерата... е истинска трагедия. Познавах много добре внука му Чарли. Тук съм да ви помогна по всякакъв начин и да отговоря на всичките ви въпроси.

Думите му прозвучаха като казани от политик и Пейнтър заподозря, че Джордан е изкарал поне една година в юридически колеж. Младият юта беше дошъл да помогне, но нямаше да позволи племето му да бъде държано отговорно за разигралите се в планината събития.

Пейнтър кимна.

- Благодаря, че дойдохте, но всъщност ни трябваше човек като Джими Рийд, който е бил възпитан според традициите и познава подробно историята на пещерата.

Джордан изобщо не се смути.

- Това е ясно. Вестта стигна до дядо ми, който ме прати тук тайно, без никой друг да знае. Племето юта смята, че сме отказали молбата ви.

Пейнтър го изгледа преценяващо. „Май все пак не е било губене на време“.

Джордан не се смути от острия му поглед.

- Само двама старейшини знаели за съществуването на пещерата. Местоположението й в планината било отбелязано на стара карта върху кожа. Именно дядо ми разказал на Джими Рийд за нея. А снощи разказа на мен.

За миг в очите на младежа се появи страх. Той погледна към облените от слънчева светлина скали и се помъчи да го прогони.

- Шантави истории... - промълви тихо.

- За мумифицираните тела и за онова, което е скрито вътре ли? - подкани го Пейнтър.

Джордан бавно кимна.

- Според дядо ми запазените в пещерата тела били на клан от велики шамани, загадъчна раса от хора с бледи кожи, дошли тук с велики дарове и мощ. Наричали се тоутсиий унстоу пуутсийв.

- Народът на Зорницата - преведе Канош и се обърна към Пейнтър. - Която изгрява всяка сутрин от изток.

Джордан кимна.

- Според старите предания чужденците наистина до- ' шли от изток.

Пейнтър и Канош се спогледаха. Професорът явно смяташе, че тези хора са дошли от един много по-далечен изток.

„Неговото изгубено племе на израилтяните... нефитите на мормоните“.

- След като се заселили в тези земи - продължи Джордан, -тоутсиий унстоу пуутсийв научили на много неща нашия народ, събирали шамани из целия запад. Вестта за ученията им стигнала надалеч и привличала все повече и повече хора, които станали един голям клан.

„Ламанитите“ - помисли си Пейнтър.

- Тоутсиий унстоу пуутсийв били много почитани, но хората и се страхували от тях заради силата, която владеели. През вековете те живеели предимно затворено. В търсене на още знание нашите шамани започнали да си съперничат помежду си, да не зачитат предупрежденията, направени от чужденците. И един ден едно пуебло племе от юг откраднало могъщо съкровище от тоутсиий унстоу пуутсийв. Крадците обаче нямали представа какво се озовало в ръцете им и си навлекли тежка участ. Почти целият им клан загинал. В гнева си останалите племена се надигнали срещу оцелелите от пуеблото и избили всеки мъж, жена и дете, докато не заличили племето напълно.

- Геноцид - прошепна Канош.

Джордан сведе глава в знак на съгласие.

-      Това ужасило тоутсиий унстоу пуутсийв. Те знаели, че подобно познание е твърде мощно и съблазнително за племената, които продължавали да воюват. Затова събрали всичките си членове и скрили съкровищата си на свещени места. Мнозина били избити, докато се опитвали да избягат, а оцелелите нямали друг избор освен да отнемат собствения си живот, за да запазят тайната си.

Пейнтър следеше Канош с крайчеца на окото си. Това ли беше войната между нафити и ламанити, описана в Книгата на Мормон?

- Само шепа от най-надеждните ни старейшини научавали за тези гробници-съкровищници, в които се пазела и историята на тоутсиий унстоу пуутсийв, изписана върху злато.

Канош пое дълбоко дъх и се извърна. Очите му блестяха, може би от напиращи сълзи. Това бе поредното потвърждение на всичко, в което вярваше за народа си, за мястото му в историята и в Божия план.

Въпреки това Пейнтър, който отдавна бе отчужден от собствената си родова памет, оставаше скептик.

- Има ли някакво доказателство за тази история?

Джордан не отговори веднага. Известно време разглеждаше върховете на обувките си, преди да вдигне глава.

- Не зная, но дядо ми казва, че ако искате да научите повече за тоутсиий унстоу пуутсийв, трябва да отидете на мястото, където е започнал краят им.

- Какво означава това? - кисело попита Ковалски.

Джордан се обърна към него.

- Дядо ми знае къде са срещнали участта си крадците на съкровището. Знае също и името им. - Погледна останалите поред. - Били са анасази.