Диктаторите

Във Ватиканския музей се намира един бюст на Октавиан, който го представя още като младеж, на около осемнайсет години. На тази възраст, когато човек е обхванат от неудържимия плам на младостта и дързостта, когато не държи сметка за нищо и се ръководи не от разума, а от сърцето, младият Октавиан заедно със свежестта на годините си и одухотвореното си вродено благородство — той е образец на класическа красота — притежава една сериозност, един съсредоточен и мъдър израз, далеч неприсъщ на възрастта му. Но тези неща са показвали още тогава, че този младеж си е поставил за цел да управлява света.

Погледът му е отправен далеч напред. Стиснатите му устни показват, че не обича да говори много, а да прикрива мислите си. Още от малък погледнал на живота много сериозно, а не като на някакво забавление, както обикновено правят това младите хора. Наследникът на Цезар не искал да наследи само името и парите на своя „втори“ баща, а най-вече неговия трон и политическата му мощ.

Октавиан бил племенник на Цезар и по-точно син на Ация, дъщеря на Юлия, сестрата на Цезар. Когато бил на четири години, Октавиан загубил баща си. И Цезар, който нямал деца — Клеопатра не му била родила още Цезарион! — го осиновил.

Малкият Октавиан бил страшно честолюбив и упорит. И отрано влязъл в политическия живот на Рим. Едва петнайсетгодишен станал жрец. А когато вторият му баща умрял, той бил само на осемнайсет години. С изумителна смелост и решителност Октавиан отишъл при Антоний и поискал да му предаде парите на Цезар и властта.

— Хайде бре, момчето ми — рекъл му пренебрежително Антоний, — върви да си избършеш сополите!

Но „момчето“ обявило война на узурпатора Антоний. И го победило в битката при Мутине. Но в тази битка били убити и двамата римски консули. И тогава Октавиан поискал да стане консул. Сенатът и народът не му давали тази длъжност. Октавиан влязъл с войската си в Рим и ги принудил със сила да го направят консул.

Така започнал политическата и военната си кариера този младеж, комуто предстояло да стане първият император на света!

Не бива от тези първи събития да си създадем неправилната представа, че този младеж е бил крайно дързък и буен и човек на светкавичните решения. Не бива също така да останем с впечатлението, че понеже почнал кариерата си с военни успехи, е бил войник и завоевател.

Тъкмо напротив, Октавиан не бил войник, а политик. Не бил рязък и бърз; обратното, прекалено обмислял всичко. Бил затворен човек. Криел мислите си. Строг. Мнителен. Недоверчив. Безмилостен. Практичен. Грижлив във всичко. В писмата си внимателно отбелязвал не само датата, но и часа!

Имал за девизи: „Бързай бавно!“, „Недоверчивостта е за предпочитане пред лековерието“, „Една работа става бързо, когато става добре“. Считал, че пламенността и дързостта са най-малко необходимите неща за един пълководец.

Един такъв предпазлив, методичен и подозрителен човек, който умеел да изчаква сгодния момент, за да удари, и който от малък е мечтаел да стане господар на света, ако се съпостави с Антоний, човек променчив, неблагоразумен, роб на страстите си, макар и най-добрият пълководец на своето време (след Цезар), ще проличи съкрушителното му превъзходство. Бъдещето на света принадлежало на коварния, въздържания, на разлагащия Октавиан, а не на неблагоразумния, открития, непредпазливия и безгрижния материалист и гуляйджия Антоний.

Следната подробност е доста характерна. Когато станал император, Октавиан приел за своя емблема и за свой печат изображението на сфинкс.

И самият той е бил през целия си живот един сфинкс. Мълчалив и загадъчен.

До такава степен е бил сфинкс, до такава степен прикривал мислите си, че малко преди да умре, поискал да му донесат гребен и огледало. След като сресал косите си и се погледнал за последен път в огледалото и с ужас видял остарялото си и съсипано лице и разбрал, че всичко е свършено, едва тогава казал на околните единствените искрени думи през живота си:

— Е, добре изиграх дотук ролята си в комедията на живота. Ръкопляскайте!

Разправят също така, че когато през 43 г. пр.н.е. Октавиан и Антоний се помирили и се прегърнали да се целунат, винаги недоверчивият Октавиан полекичка опипвал Антоний да не би да е скрил кама под тогата си.

Този младеж, който зарязал училищния чин в Аполония Илирийска, при устието на Аоос, и изтичал в Рим да стане консул, притежавал преждевременната зрелост на гениалните хора. Успял да застане начело на римската държава заедно с Антоний и Лепид, втория триумвират, след това само с Антоний цели 14 години, от 44 до 30 г. пр.н.е., и накрая съвсем сам в продължение на 44 години като абсолютен владетел на целия свят — от 30 г. пр.н.е. до 14 г. от н.е.