Читаем Диктаторите полностью

Но най-сетне този звяр се разболял много сериозно. Но не казвал никому за болестта си. Криел я. Страхувал се да не би враговете му да научат, че е болен и да се размърдат, за да го убият и му вземат трона.

И за да не забележат, че е болен, продължавал да яде, да пие, да се весели и да се люби. Случило се тъй, че тъкмо в онези дни Сенатът оправдал неколцина граждани, обвинени от Тиберий. Императорът побеснял от дързостта на тези дърти бърборковци, които не се побояли да се противопоставят на волята му. И тъкмо когато се канел да накаже за пример и назидание дръзките сенатори, неочаквано хвърлил топа!

Умрял звярът — предал на земята калта й!

Но естествената смърт на едно такова чудовище изглеждала твърде неестествена, особено след като настъпила така неочаквано. И затова най-различни слухове почнали да се носят сред народа.

— Умрял от глад, защото лекарите му забранили да яде.

— Отровил го лекарят му, Макрон, подкупен от Калигула.

— Какъв ти лекар! Калигула няма нужда от чужди ръце. Удушил го в леглото му с възглавниците, стоварил се отгоре му с цялата тежест на херкулесовското си тяло и онзи пукнал!

Щом се разчуло за смъртта му, целият град скочил на крака и завикал от радост.

— Да живее свободата! Долу тиранията!

И познати, и непознати се прегръщали и целували по улиците.

— Да не се позволи да бъде погребан! Да хвърлим трупа му в Тибър!

В Тибър, както знаем, се хвърляли телата на убийците и робите.

За жалост радостта на народа не траяла дълго. И оттук нататък на цели две поколения не било съдено да познаят радостта. Ужасното чудовище Тиберий било наследено от друго, още по-ужасно чудовище — Калигула. Сега той излизал на сцената на историята с крачищата и войнишките си ботуши, за да донесе на човечеството „човечността“ на Империум романум, на римското самодържавие, с меч, огън и отрова.

<p>КАЛИГУЛА</p><p>„ЗВЕЗДАТА НА НАРОДА“</p>

Гай Цезар Калигула (12–41 г. от н.е.) имал следните титли: „Звезда на народа“, „Баща на войската“, „Най-благочестивий“, „Превъзходний“, „Най-великий“, „Римски Зевс“, но най-бил известен с името, с което го наричал Тиберий, „Змия на народа“ и „Фаетон на вселената“, сиреч безумец, който щял да подпали света! Тиберий, чичо и пастрок на Калигула, бил прав.

Царувал, за щастие на човечеството, само четири години, от 37 до 41. И за тези четири години извършил толкова много и такива зверски злодеяния, че човек се пита колко по-ужасни и по-многобройни би могъл да стори, ако царувал четиридесет и четири години, сиреч колкото царувал основателят на династията, Август.

Калигула бил син на Германик. Германик бил племенник и осиновен син на Тиберий. Когато Тиберий отровил Германик, понеже народът го обичал, осиновил сина му, Калигула. Това показва не хитростта или добротата на Тиберий, а лукавството, лицемерието и коварството на Калигула, който съумял да обезвреди всички засади и интриги срещу него от страна на царедворците в Капри. И бил толкова бдителен и в постоянна готовност за всяка евентуалност, че успял, когато Тиберий вече берял душа, да се промъкне в стаята му и да му извади пръстена от ръката, сиреч печата му, символ на върховната власт. Разправят, че Тиберий се помъчил да се противопостави на синчето си и да не му позволи да измъкне пръстена. А синчето му, за да се отърве час по-скоро от него, го удушило с възглавниците или с ръце.

Името на Калигула е прякор. Така го нарекли войниците на баща му, Германик. Защото Германик го мъкнел със себе си във всички походи още от двегодишно дете. И му обувал живописни малки ботушки — ca’igula. И оттам му лепнали този прякор, Калигула, все едно — Ботушко! Още от малък личало, че има сурова и покварена душа. Обичал да отива в затворите и да се наслаждава на изтезанията на осъдените, а също така да обикаля нощем публичните домове за простолюдието, загърнат в широка мантия и с перука на главата, за да не го познаят. Хитрият му пастрок Тиберий, още отрано разбрал що за „цвете“ е синът му. И затова имал обичай да казва:

— Оставям Гай да живее за свое собствено нещастие и за нещастието на другите! Отглеждам една змия за римския народ и един Фаетон за света!

Гай Цезар Калигула доказал, че „баща“ му бил прав!

Тиберий бил станал толкова омразен на народа, че възшествието на Калигула на трона било посрещнато и поздравено от всички като… избавление. Не знаели, че паднали от трън, та на глог.

През първите седем месеца от царуването си вършел това, което вършели на времето и Август, и Тиберий — правел се на преобразовател на нравите, учител по добродетелност, възстановител на законността, незлопаметен помирител на поданиците с императора им. Изгорил архивата по делото на майка си Агрипина и на двамата си братя, Друс и Нерон, убити от Тиберий, за да покаже, че няма намерение да си отмъщава и че туря пепел на миналото!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза
Недобрый час
Недобрый час

Что делает девочка в 11 лет? Учится, спорит с родителями, болтает с подружками о мальчишках… Мир 11-летней сироты Мошки Май немного иной. Она всеми способами пытается заработать средства на жизнь себе и своему питомцу, своенравному гусю Сарацину. Едва выбравшись из одной неприятности, Мошка и ее спутник, поэт и авантюрист Эпонимий Клент, узнают, что негодяи собираются похитить Лучезару, дочь мэра города Побор. Не раздумывая они отправляются в путешествие, чтобы выручить девушку и заодно поправить свое материальное положение… Только вот Побор — непростой город. За благополучным фасадом Дневного Побора скрывается мрачная жизнь обитателей ночного города. После захода солнца на улицы выезжает зловещая черная карета, а добрые жители дневного города трепещут от страха за закрытыми дверями своих домов.Мошка и Клент разрабатывают хитроумный план по спасению Лучезары. Но вот вопрос, хочет ли дочка мэра, чтобы ее спасали? И кто поможет Мошке, которая рискует навсегда остаться во мраке и больше не увидеть солнечного света? Тик-так, тик-так… Время идет, всего три дня есть у Мошки, чтобы выбраться из царства ночи.

Габриэль Гарсия Маркес , Фрэнсис Хардинг

Фантастика / Политический детектив / Фантастика для детей / Классическая проза / Фэнтези