Диктаторите

Врагове на въстанието били и ерусалимските фарисеи. Тези, които останали в града, не смеели, разбира се, да ударят открито въстаниците, но с всички възможни средства саботирали освободителната борба на своите „братя“.

Ако другите народи на Мала Азия се били притекли на помощ на юдеите и ако съсловията на богатите не предателствували, това въстание също щяло да успее, както въстанието на Макавеите. Защото героизмът, презрението към смъртта, фанатизмът и вярата им били толкова големи, че този народ без войска и без военачалници извършил чудеса от храброст, рядко срещащи се в цялата история на човечеството, и успял да разтърси Изтока на Римската империя. И наистина се изпълнило пророчеството на Енох, който видял агнетата да държат мечове и да гонят дивите зверове!

Фактът, че въпреки предателството на своите, въпреки враждебността на съседите си юдеите успели да издържат цели четири години и често пъти да побеждават консулски войски, показва, че въстанието не било безразсъдно дело и имало големи възможности за успех.

Гесий Флор станал прокуратор на Юдея през 64–65 година благодарение на подкрепата на жена си Клеопатра, която била приятелка на прочутата Попея, съпруга на Нерон.

Но Юдейският народ посрещнал и този прокуратор като предшествениците му — с омраза. Но и той, и войската му също така с омраза в сърцето влезли в Ерусалим. И веднага проличало колко по-лош бил новият прокуратор от своите предшественици. Почнал да изсмуква безмилостно пари от народа и да убива невинни хора просто за нищо. Смятал, че по този начин ще ги наплаши и ще затвърди — с подкрепата на Агрипа и фарисеите — своята власт. Същата грешка вършат всички тирани, когато вече губят играта.

Веднъж на 16 срещу 17 май 67 година, станало сблъскване между народа на Ерусалим и римската войска. Лошо начало. Съществувала опасност тези стълкновения да се разраснат. Духовете били много възбудени. И тогава, за да избегне бедата, Флор извършил нещо по-лошо. Изтеглил войската си в Кесария. И оставил само малобройна стража в крепостта Антония, на северозапад от храма. Това било голяма грешка на този зъл човек. Защото по този начин сам предал града в ръцете на въстаниците. И римската войска ще влезе в Ерусалим едва четири години по-късно, и то сред пожарища и купища трупове.

Казахме, че народите на Изтока, надъхани от водачите си и от завоевателите, подложили на клане евреите във всички големи градове. На тези кланета на евреи от „езичниците“ в Александрия, Кесария, Антиохия, Тир, Гадара и другаде евреите отвърнали по същия начин — с кланета на „езичници“ и пожарища там, където пък те били по-силни — във Филаделфия, Есебон, Гараз, Пела, Скитополис. Ограбили Декаполис и Гавлонитида, опожарили Антидона и Газа.

Така че въстанието на юдеите не запазило характера си на освободителна борба на един поробен народ срещу угнетителите му, а приело облика на изтребителна борба не между юдеи и римляни, а между юдеи и „езичници“, между юдеи и Азия, и целия човешки род. Естествено, че при това необикновено нараснало значение на въстанието на юдеите, то не би могло да има добър край.

Римската власт се разпаднала в цяла Палестина. А междувременно тази римска власт решила да се върне отново в града, който малко преди това така неразумно изоставила. Управителят на Сирия, Цестий Гал, тръгнал от столицата си, Антиохия, и се отправил към „гнездо на престъпниците“ — Ерусалим. Нека читателят обърне внимание как угнетителите характеризират онези, които се борят да ги прогонят.

Агрипа Херод, царят на юдеите, придружавал вражеската войска, която отивала да пороби родината му. Въстанието на юдеите е голям урок за това, как се извършва и как трябва да се извършва всяка национална революция за всички времена и народи. През целия път на тази „справедлива“ войска отвред се стичали да се присъединят към нея всички врагове на юдеите всички раболепни народи заставали срещу този народ! По този начин Гал лесно успял да стигне до Габаон, на десет километра разстояние от свещения град на Давид.

Въстаниците не се изплашили нито от числеността, нито от военното изкуство на тази организирана войска. Излезли извън стените на града и разбили Гал.

Но нека никой не смята, че въстаниците представлявали някаква сбирщина от религиозни фанатици, бедняци и „злосторници“. Начело на въстанието стоели истински военачалници. Имало и двама князе с царска кръв — но не от царския дом на Херодовци! — наместникът на Агрипа, Сила Бабилон, опитният военачалник Нигер от Пирея, и Симон, син на Йор.

След този първи военен успех на въстаниците цар Агрипа изпратил при тях двама души да им предложат да се предадат, тъй като в такъв случай великодушният римлянин щял да им прости всичките им… престъпления!