Диктаторите

Ако не съществувал този „голям късмет“ за военачалниците, никой не би се стремял с позволени и непозволени средства да стане военачалник. Ръководенето на определена война се купувало, защото било извънредно доходно предприятие. Военачалниците трябвало да окрадат много пари през войната, та след победоносното си завръщане в „родината“ да имат възможност да натъпчат джобовете на управниците, за да се отърват от процесите, които политическите им противници им устройвали, обвинявайки ги в „незаконно забогатяване“. Този род процеси представлявали обратната страна на военните походи. Но почти нито един военачалник не бил наказан по горното обвинение. Не бивало да се създава „прецедент“, защото тогава политиката губела всякакъв смисъл!

Третият източник на богатство били сребърните рудници в Испания. Най-богатите от тях се намирали в Картагена и, както ни съобщава Полибий, там работели 40 000 роби!

Всички тези съкровища отивали в държавната хазна. Но както видяхме, не само държавата забогатявала. Забогатявали и военачалниците, които създавали войните, и политиците, които създавали военачалниците. И заедно със забогатяването на държавата, на военачалниците и политиците нараствали и богатствата на „бирниците“ и предприемачите, на доставчиците и банкерите-лихвари, които давали заем с 48 на сто лихва! Покварата почнала да обхваща държавния апарат с възникването на силна икономическа олигархия. Първата им работа била („високо патриотична“ при това!) — когато след Втората македонска война Емилий Павел унищожил македонската държава и отнесъл в Рим несметни съкровища от Гърция, като откарал и самия цар Персей (167 г. пр.н.е.) — да премахнат данъка върху имуществата! Този наглед дребен факт има голямо историческо значение. Той показва категорично, че оттам насетне римската плутокрация станала господар на държавата. Отсега нататък римските богаташи имали само права и почти никакви задължения! Почнали да отбягват дори военния си дълг.

Средният римски гражданин виждал как „големите личности“ на неговата епоха забогатявали в „странство“ от ограбването на чуждите народи — като пълководци или управници — и как водели блестящ и съблазнителен живот, и този гражданин, от една страна, загубвал старото си доверие в управниците си, а, от друга, искал да не остане по-назад — стремял се с всички средства, позволени и непозволени, да натрупа пари и да живее и той богато!

Покварата взела такива размери, че поради наглостта на управниците и всеобщото възмущение на народа държавата била принудена през 149 г. пр.н.е. да създаде постоянни съдилища, които да съдят управителите на провинциите за произволите им.

Форумът, както казахме, бил център на политическия и икономическия живот в Рим. Когато някой римлянин казвал: „Отивам на Форума“, разбирало се, че отива на борсата или в Сената. Защото, освен канторите на предприемачите и на банкерите, на Форума се намирала и сградата на Сената.

Всички, които били вложили парите си в акции на дружества за събиране на държавните приходи, отивали на Форума да научават „новините“ на борсата, с други думи, какво е положението с парите им!

Но ще попитате — как е възможно да получават всеки ден „новини“ от различните краища на Италия и от далечните провинции? Между „централите“ на дружествата и клоновете им в провинциите се поддържала връзка чрез куриери, които обикновено били роби. Тези куриери донасяли в Рим по най-бързия възможен начин служебни и частни писма и предавали устно някои известия.

Но от какво естество били „новините“, които тези акционери-рентиери очаквали? Какъв е например урожаят в Сицилия и Азия; дали еди-кой си управител на провинция брани интересите на дружеството; дали Митридат в Азия или Ариовист в Германия са навлезли в римска територия. Всички тези новини били от жизнено значение за акционерите. Лошата реколта опропастявала дружествата, които се занимавали с търговия с жито; нахлуването на чужди войски в римска територия освобождавало поданиците от задължението да плащат данъците си — и тогава „бирниците“ фалирали!