Читаем Диктаторите полностью

С течение на годините станал толкова жесток, че наказвал „заговорниците“, сиреч враговете си, по нов начин — изгарял подкоремните им части и им отсичал ръцете.

Домициан, последният от рода на Флавиевци, но нито първият, нито последният кошмар на древния свят, бил висок, атлетически сложен, красив мъж, с големи очи и благо изражение. Така ни го описва Светоний. Ала след някаква болест, която прекарал, краката му станали хилави, а с годините и поради заседналия живот коремът му нараснал извънредно много и косата му окапала. Останало му обаче благото изражение на лицето. То било толкова „благо“, че веднъж сам той казал в Сената:

— Моята честност личи и по делата ми, и по… лицето ми!

Личали наистина, и то толкова добре честността и благостта на това чудовище, и аристократи и народ така хубаво ги чувствували, че когато „заговорниците“ го убили, върховното и древно събрание на patres conscripti — Сенатът — веднага гласувал трупът на убития да се хвърли в Тибър от скалата, от която още от стари времена хвърляли труповете на убитите роби, да се разтрошат на парчета всичките му статуи, да му се отнемат всички титли и занапред името му никога да не се споменава в римската история и в политическия живот.

В отличие от баща си и от брат си Домициан бил голям мързеливец. Не обичал да се движи пеша или на кон, а само на носилка. Не четял, не пишел, не размишлявал много-много и не ядял кой знае колко, но затова пък много обичал жените. Цялото си време прекарвал в компания с красиви жени. Това била цялата му гимнастика — „любовна гимнастика“, както сам казвал.

Когато станал император, Веспасиан направил свои съуправници двамата си синове — Тит и Домициан. Тит бил сдържан, но Домициан злоупотребявал много с властта, която му дал баща му; продавал държавните длъжности и се показал толкова разпуснат в нравите си, че хората още оттогава си знаели какво ще стане един ден, ако той се качи на трона.

Когато Веспасиан умрял, Тит, и като първороден син, и като прославен военачалник, трябвало да наследи баща си. Ала бездарният и страхлив Домициан се опитал да плати двойно повече на преторианците, за да провъзгласят него за император вместо брат му. Но тъй като не успял да нагласи работата, започнал тайно да действува против брат си. Разправял, че в завещанието си баща им Веспасиан определял двамата братя да царуват заедно, но Тит фалшифицирал завещанието — твърде обикновени неща за епохата на римските диктатори и императори.

И когато Тит легнал болен, всички смятали, че Домициан го отровил, или пък разправяли, че го посъветвал да се окъпе със сняг и тази баня го пратила в гроба.

Това нищожество Домициан, този зъл, мързелив и коварен човек, през първите години на царуването си, като се чудел как да убива времето си, се затварял всеки ден по един час в стаята си, ловял мухи и ги… нанизвал. Де да можел да продължи все това си забавление — да убива мухи! Защото по-късно, когато сребролюбието му го направило алчен, а страхът — жесток, убивал хората като… мухи! И както Светоний ни казва — „проявявал голяма изтънченост в зверствата си“.

Веднъж поканил в двореца един прочут през онази епоха актьор, турил го да седне до себе си, отрупал го с подаръци, а сетне го изпратил до дома му с почетен ескорт. А на другия ден… го разпънал на кръст!

Никога не произнасял смъртна присъда без съжаление — или по-скоро си давал вид, че съжалява. И за да покаже добротата и великодушието си, позволявал на жертвите сами да си изберат каква смърт им… харесва най-много!

Домициан мразел благородниците, защото те го презирали, както казахме, заради народния му произход. Но това съвсем не означава, че обичал народа. Във всеки случай имал голяма полза от омразата си към благородниците — убивал ги и конфискувал имуществата им. Върховният официален представител и защитник на благородническата класа бил Сенатът. И затова Домициан най-често избирал жертвите си от „патрицианството“ и от Сената. Но не пренебрегвал и… народа. Не само че не обичал народа, но и го избивал. Ето едно доказателство за това — Домициан предприел едни от най-жестоките гонения срещу християните. А обикновено християните били бедни хора от народа. Преследвал ги и ги избивал „на стада“ за безбожие! Но нито той, нито пък някой друг от гонителите им знаел какво представляват християните и в какво вярват. И нито той, нито другите се интересували от това. Всички считали християните за магьосници, които извършват човешки жертвоприношения, за кръвосмесители и рушители на божествения порядък. Веднъж довели при него неколцина християни и когато той ги запитал какво работят, те му показали мазолестите си длани и му отвърнали:

— Земеделци!

„И тогава — казва Зонарас — Домициан разбрал, че християните не са опасни хора и дал заповед да се прекратят гоненията.“

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза
Недобрый час
Недобрый час

Что делает девочка в 11 лет? Учится, спорит с родителями, болтает с подружками о мальчишках… Мир 11-летней сироты Мошки Май немного иной. Она всеми способами пытается заработать средства на жизнь себе и своему питомцу, своенравному гусю Сарацину. Едва выбравшись из одной неприятности, Мошка и ее спутник, поэт и авантюрист Эпонимий Клент, узнают, что негодяи собираются похитить Лучезару, дочь мэра города Побор. Не раздумывая они отправляются в путешествие, чтобы выручить девушку и заодно поправить свое материальное положение… Только вот Побор — непростой город. За благополучным фасадом Дневного Побора скрывается мрачная жизнь обитателей ночного города. После захода солнца на улицы выезжает зловещая черная карета, а добрые жители дневного города трепещут от страха за закрытыми дверями своих домов.Мошка и Клент разрабатывают хитроумный план по спасению Лучезары. Но вот вопрос, хочет ли дочка мэра, чтобы ее спасали? И кто поможет Мошке, которая рискует навсегда остаться во мраке и больше не увидеть солнечного света? Тик-так, тик-так… Время идет, всего три дня есть у Мошки, чтобы выбраться из царства ночи.

Габриэль Гарсия Маркес , Фрэнсис Хардинг

Фантастика / Политический детектив / Фантастика для детей / Классическая проза / Фэнтези