Диктаторите

Когато рибарят успявал да събори на земята „мурената“ и, стъпил с крак на гърдите му, опирал тризъбеца върху гърлото му, тълпата крещяла от възторг. Но победителят не бивало да бърза. За да убие жертвата си, трябвало да изпълни една последна формалност. Жертвата вдигала лявата си ръка с изправен нагоре показалец. Това означавало, че иска милост. Но такава публика никога не се отказвала от най-хубавия миг на представлението — убиването! Зрителите имали право да вдигнат ръка с изправен нагоре палец — това означавало, че подарявали живота на победения. Но обикновено обръщали палеца надолу, а това означавало, че „всевластният“ народ не искал играта да спре по средата — победеният трябвало да бъде ликвидиран. Ами че нали затова отивали в амфитеатъра! Да видят как се лее кръв, как димят изсипани вътрешности, как се гърчат тела в предсмъртна агония. И за тази „висша“ цел държавата и политиците пилеели парите на поданиците си. Би било абсурдно римската „цивилизация“ да прояви човеколюбие към затворници, роби и пленници! Тогава биха отишли напразно всичките тези прекрасни зрелища, чието предназначение, както казахме, било да укрепват „мъжествените“ и войнствени инстинкти и канибализма на народа!

Но когато се случвало съвсем рядкото нещо, тълпата да подари живота на някой гладиатор, защото е изиграл отлично, блестящо ролята си, тя вършела това, за да може да се любува и друг път при други подобни представления… докато й омръзнел и тогава разрешавала да бъде убит.

Нещастните същества, които се колели и изтърбушвали едно друго, били длъжни не просто да умрат, а да умрат красиво! Трябвало да изиграят добре ролята си, за да задоволят изтънчената публика. И тогава се появила нужда от обучение и репетиции. За да играят добре, трябвало преди това да репетират. И затова още отрано възникнали школи за гладиатори, от които излизали… дипломирани убийци! Естествено и самите гладиатори се стремели да се покажат майстори в изкуството да се убива, защото само голямото им умение би им помогнало да убият противника си, а не обратното; а в случай че бъдат победени, надявали се, че тълпата ще им подари живота, ако изпълнят изключително добре ролята си.

Първоначално разни богати аристократи купували, според тогавашните обичаи и нужди, най-добре сложените младежи по пазарите за роби. Използували ги за своите работи — на нивите, в къщите, за телохранители по пътищата и пазара, пък и като побойници по време на избори. Използували ги също така и като гладиатори на празненствата, които устройвали за развлечение на гласоподавателите си.

Но с течение на времето на римския народ почнали все повече да му се нравят кървавите зрелища, които държавата и богатите властолюбиви аристократи устройвали безплатно. И тогава се появили разни частни предприемачи, които уреждали гладиаторски борби, често пъти съчетани и с бой с диви зверове, с вход с билети. Търговците на роби и притежателите на гладиатори имали златна работа — продавали или давали под наем за театралните представления обучени роби. И така тези кръвопролития се превърнали в паричен въпрос, сиреч поставени били на здрава основа. Освен тези обучени гладиатори на частните предприемачи имало и гладиатори — собственост на държавата. Държавата също имала обществени школи с… голям брой ученици! Тези ученици били военнопленници или осъдени на смърт хора, на които „правосъдието“ отредило да умрат като гладиатори — ad gladium damnati.

В тези „школи“… уроците се преподавали, както всеки лесно може да си представи, с невъобразима суровост и тежки изтезания. А вечерта оковавали учениците във вериги и ги заключвали, струпани на купища, във влажни и тъмни килии. На такива мъки бивали подлагани по време на обучението им, че нещастниците с нетърпение очаквали да ги изпратят да се избият помежду си, за да се отърват от този живот.

Но в тези школи имало и едно добро нещо. Хранели ги здраво и грижливо, за да станат силни, да направят мускули и се налеят с много кръв. Защото, представяте ли си, да изкормят гладиатора, а той да пусне малко кръв! Срам! И язък за парите!

Но гладиаторските борби изглеждат смешни пред боевете с диви зверове. Разправят, че те били въведени в Рим от Луций Метел, победителя на картагенците. Той докарал през 252 г. пр.н.е. от Африка много диви зверове, за да ги покаже на народа.

Добре ги докарал и ги показал на римския народ тези диви африкански зверове Луций Метел. Ами после? Не знаели какво да ги правят. Прехраната им струвала много пари. И тогава намерили най-простия изход — да ги убият. Но избиването им да не отиде напразно! И по този начин превърнали изтребването им във вълнуващо зрелище. Пуснали зверовете на арената и ги оставили да се изядат помежду си. Лъвът да разкъса слона, а слонът да тупне хиената на земята и така нататък.