Диктаторите

Това зрелище се харесало толкова много на „чувствителната“ душа на римската тълпа, че останало незабравимо. И затова по-късно най-видните римски „тирани“, Сула, Помпей, Август, Калигула, Нерон, Веспасиан, Тит, Траян, Адриан, Антонин, Марк Аврелий, Хелиогабал и други, и най-лошите и най-добрите императори, до един без изключение, и добродетелните и развратните, и мъдрите и невежите, и храбрите и страхливите, устройвали такива зрелища за народа, в които изкарвали дивите зверове не само да се разкъсват помежду си, но да изяждат и живи хора! Сула докарал лъвове, Помпей — слонове и носорози, Август — тигри и крокодили и така нататък. Броят на дивите зверове непрекъснато се увеличавал. Арената се превръщала в страшна касапница. От петстотин броят на дивите зверове достигнал единадесет хиляди.

Това се казват, празненства!

Зверовете се разкъсвали помежду си в най-различни съчетания — лъвове с лъвове или лъвове с тигри, слонове с диви биволи и прочие, или пък бивали избивани на арената от специални бойци — на коне или на слонове.

Тези бойци като гладиаторите били обучени роби. Ала Нерон карал и патриции, и преторианци да се бият със зверовете; и както съобщава Дион Касий, веднъж само за един ден тези хора избили, като пронизали с копията си, 400 мечки и 300 лъва!

Е, как да не се смае човек от всичко това? Понякога и самите императори слизали на арената — разбира се, добре пазени! — и също избивали зверове, та плебсът да им се любува!

Но най-прелестният номер на тези зрелища бил разкъсването на живи хора от зверовете. Този начин на усмъртяване се използувал спрямо осъдените на смърт, „ad bestiam damnati“. А тези осъдени на смърт, съвсем не били малко. Защото съдилищата налагали смъртно наказание за най-незначителната дреболия, когато се касаело за роби или чужденци.

И въпреки всичко това не достигали хора за зверовете. Затова победоносните военачалници докарвали от другите страни хиляди военнопленници, които били хвърляни на арената; същата участ постигала и войниците дезертьори.

Това позорно наказание на дезертьорите било измислено от „премъдрия“ Емилий Павел, както го нарича Диодор Сицилийски. Емилий Павел, любимецът на Полибий и Плутарх, е един от най-достойните представители на старата римска добродетелност — virtutis romanae, — това е човекът, който опожарил седемдесет града и села в Епир и превърнал в роби 100 000 нещастни гърци!

След превземането на Ерусалим, както вече казахме, Тит изпратил всички пленени юдеи над седемнадесетгодишна възраст из големите градове на Изтока, за да бъдат хвърлени на зверовете. Нерон хвърлил на зверовете хиляди християни; същото сторили и много други римски императори, гонители на християнството. Пак ще повторим, че тези „damnati ad bestias“ били хора „нисши“, без никакви политически права в държавата. Но императорите проявявали подобно „благоволение“ и към патриции, и дори към сенатори, към „съвършените отци на родината“!

Такива били обществените празненства, които в продължение на векове представлявали естетичната, етичната и политическата школа на римския народ.

В демократична Гърция още преди четири века Аполоновият и Дионисиевият дух, сиреч спокойната мисъл и възторженото сърце, устройвали в Олимпия венценосните игри — за едно клонче от дива маслина! — а в Атина представяли Есхиловата „Орестия“ и „Едип в Колон“ на Софокъл.

Коментарите при съпоставянето на тези две култури са съвсем излишни — но все пак това сравнение поражда много мисли.

ДОМИЦИАН

Кървавите народни зрелища и гоненията на християните ни разкриват много повече от самите дела на императорите — същността на римската цивилизация, когато властта е била съсредоточена в ръцете на един човек. Именно затова ги и разгледахме в предишната глава.

Оставяме зверовете от арената и се връщаме при зверовете на трона… Бяхме се спрели при Тит, „любовта и гордостта на човешкия род“. Припомняме на читателите, че този „добър“ император на младини бил другар на Нерон в оргиите му, че избил много видни римляни, врагове на баща му (следователно и негови!), че изклал половин милион евреи и опожарил и разрушил най-големия културен център в Азия — Ерусалим. Когато наследил трона на баща си, мъчно му било, че бил сторил само един-единствен грях — това че направил своя любовница жената на брат си, а според други историци — че не му се удало да убие брат си.

Веспасиан бил също „добър“ владетел. Ех, удвоил данъците в провинциите, продавал срещу значителни суми най-високите държавни длъжности, както и оправдаването на виновните и осъждането на невинните, но поне не бил звяр! И само затова именно, задето не бил звяр като предшествениците си, когато умрял, римският народ го оплакал, както по-късно оплакал и неговия син Тит.