Диктаторите

Римските управници се надпреварвали помежду си кой ще устрои най-омайващите зрелища и кой ще раздаде повече ядене и пиене, и пари, било като едил, било като пълководец триумфатор, или като император и затова поднасяли на народа най-жестоки боеве със зверове и гладиаторски борби — искали да го развълнуват с проливането на кръв.

Но какво представлявали тези зрелища и как възникнали и пуснали корени в римския обществен живот? Съществувал един стар обичай — на празненствата на богинята Деметра да пускат на хиподрума лисици, на чиито опашки връзвали запален факел. Това зрелище забавлявало някогашните простодушни земеделци; гледали как обезумелите лисици бягали из хиподрума и… изгаряли! За онези примитивни селяни лисицата, както и вълкът, била техният „вековен“ враг!

Това зрелище било първата психологическа подготовка на народа за „възприемането“ на боя с диви зверове. Но затова спомогнал и един друг обичай, аристократически този път. На погребението и на деветте дни на „обичните“ им бащи, братя и прочие „съкрушените“ роднини устройвали гладиаторски борби и убивали диви зверове. По-късно жертвоприношението на диви животни се превърнало в бой с тях.

Първоначално народът изпитвал известно отвращение към тези варварски зрелища. И това е твърде естествено. Но полека-лека свикнал да ги понася, а след това и да им се наслаждава! И да ги желае и търси!

Цицерон ни описва впечатлението, което му направили борбите с диви зверове, устроени от Помпей, продължили цели пет дни! „Те бяха великолепни, никой не може да оспори това! Но какво удоволствие може да изпита един човек с изтънчен вкус, като гледа как един нещастник бива разкъсван от огромни зверове или как копието пронизва някое великолепно животно? Обратното, тези животни породиха съчувствие сред множеството и впечатлението, че имат нещо общо с човека…“

Плиний в своята „Естествена история“ ни уверява, че вълнението на публиката пред тези ужасни гледки било толкова голямо, че се изразило в проклятия и ругатни срещу Помпей!

Така че нямаме ли право, като твърдим, че римският народ е бил покварен, развратен и оскотен от своите икономически и политически господари?

Цицерон, Плиний и дори Сенека осъдили борбите с диви зверове, когато почнали да ги устройват. А Сенатът пък забранил внасянето на диви зверове в Рим.

Цицерон, Плиний и Сенека, които осъдили борбите със зверове и други подобни зрелища, били хора действително просветени и поклонници на гръцката култура, и затова не можели да понасят тези жестокости. Ала те не можели да въздействуват върху психологията на тълпата и да я просветят. Защото катастрофалното влияние на политиците било много по-голямо и трайно. Така че „предписанията“ на консервативния Сенат били много правилни, но такива закони не можели да виреят в една вече гнила действителност. Затова забраната за внасянето на диви зверове скоро била премахната от заинтересованите политически дейци. Когато един Помпей, един Цезар или един Октавиан искали нещо, много здраве да имат законите! Това значи диктатура!

Всички народи на този свят са преминали през един тъмен период на първобитност и варварство. У всички народи е съществувал страшният обичай на човешки жертвоприношения, първо, за да изяждат хората, и второ, за да омилостивят боговете и демоните. Ала щом излезли от мрака на варварството, открили, кой по-рано, кой по-късно, колко ужасен е този обичай на човешки жертвоприношения, чийто спомен е останал само в митовете и легендите.

Единственият народ в Средиземноморието, който никога не се отказал от човешките жертвоприношения през целия си предисторически и исторически живот, е римският. Защото жертвувани са били хора — чрез гладиаторските борби и боя с диви зверове — чак до годините на Константин Велики и Онорий.

И докато в повечето случаи у другите народи човешките жертвоприношения имали религиозен характер, у римляните те имали политически. Римляните не били много набожни и устройвали кланета на хора само за развлечение и демагогия. При това кланетата не били организирани от жреците, а от държавата и видните дейци от олигархията!

Както вече казахме, у римляните още от стари времена съществувал обичай да устройват гладиаторски борби при погребенията и деветте дни на покойниците си — ludi Novemdiales. Целта на тези човешки жертвоприношения била закланите роби да прислужват на господаря си на другия свят, а също така и за да омилостивят бога на ада. Подобен обичай имали Омировите гърци. Някои историци твърдят, че римляните възприели този обичай от етруските и че първите публични гладиаторски борби били устроени през 264 г. пр.н.е. Съмняваме се, че този обичай би могъл да се въведе и така да разцъфти в Рим, ако не е съществувал от по-рано.

Във всеки случай с течение на времето гладиаторските борби станали любимото развлечение на римския народ, „зрелище, на което се стичат всякакъв вид хора и от което тълпата изпитва голямо наслаждение“, пише Цицерон.

Именно затова различните кандидати за високите държавни постове поднасяли такива забавления на народа — и го покварили.