Диктаторите

Простодушният в основата си земеделец — като всички земеделци на този свят — почнал да изоставя нивите си, защото не давали достатъчно плод, и отивал в столицата да търси щастието си. Но там в столицата загубвал простодушието си и чистите си нрави. Постепенно се покварил. Но не се самопокварил, а го покварили политиците. Въпреки „равенството“ на теория между патриции и плебеи, тези политици почти винаги произхождали от патрицианската класа. Защото само патрициите имали средства, сиреч пари, за да купуват благоразположението и гласовете на народа. Съществувала, видите ли, още от първите години на републиката, следната формалност в римската политическа система — властта и хазната да не се вземат с меч и насилие, а чрез гласа на народа. На добър час! Както става винаги в страните на цивилизования свят, където все още се поддържат „демократичните форми“.

Всички „надеждни млади мъже“ от аристокрацията и плутокрацията, които искали да се отдадат на политиката, за да заемат най-вече длъжността претор или консул — тези постове били сменяеми, защото със встъпването си в длъжност консулите и преторите ставали за една година абсолютни господари на Италия и на необятните провинции! — трябвало да започнат от длъжността едил. Право да бъдат избирани на тази длъжност първоначално имали само патрициите. А най-важната работа на едила била организирането на обществените празненства. И затова трябвало да се избират богати хора, защото обикновено те плащали много неща от собствения си джоб.

Всеки нов едил се мъчел да надмине предшественика си по щедрост и великолепие. Стараел се, значи, да достави колкото се може повече удоволствия на тълпата — чрез блестящи и редки зрелища, чрез богати угощения с вино в изобилие; по този начин „задължавал“ тълпата, и в следващите избори за консули и претори си осигурявал нейните гласове. С други думи, тълпата гласувала за политиците с редки пръсти — а това проличавало още в годините на едилствуването им.

Безработната римска тълпа, която живеела само от даренията на своите политици, избирала за управници, както вече казахме, тези, които давали най-много. Те ставали нейни любимци. За тях давала гласа си при изборите. Защото очаквала, че когато върховните й управници — консули и претори — поемат или воденето на някоя война, или управлението на някоя провинция, ще се завърнат в Рим натоварени с „плячка“. И тогава ще раздадат на тълпата жито, месо, вино и суха пара! И затова трябвало да дават доста големи суми от „печалбата“ си, за да закрепят популярността си сред тълпата и по този начин да бъдат избирани за управници през целия си живот — управници плячкаджии и сребролюбци!

Колкото повече се разширявала чрез войните римската държава, толкова по-чести и по-разточителни ставали празненствата. Съкровищата на чуждите народи пълнели римската хазна, а патрициите забогатявали. По този начин и държавата имала пари, за да харчи за забавленията на тълпата, а и самите политици също имали възможност да харчат от джоба си, сиреч от ограбеното от покорените народи.

Политиците правели разходи единствено за да спечелят гласовете на народа. А когато вземали властта, изкарвали си десеторно тези разходи, като обирали народите в провинциите и победените си врагове. И отново разточителствували с изкараното, за да бъдат преизбрани за управници.

Този бил затвореният кръг на римския политически живот. Римските политици не пръскали средства само за забавления на тълпата, но й давали и суха пара.

Това зло се разраснало особено много през периода на гражданските войни. Победителите на своите „братя“ — Сула, Помпей, Крас, Цезар, Антоний, Октавиан, а по-късно почти всички императори, — щом докопвали трона, устройвали многобройни празненства с богати угощения и раздавали храни и пари на народа; уреждали също така и най-различни театрални представления и други зрелища като морски битки, гладиаторски борби и бой с диви зверове.

Така се създала тази странна психология на римския народ — да счита държавата и политическите си дейци задължени да го хранят и забавляват. И да му дават и пари за харчлък!

С течение на времето този странен манталитет на римския народ се утвърждавал все повече. Естествено, един такъв народ, когото хранят и забавляват безплатно, и комуто дават и джоб-парасъ, е бил народ покварен, без идеали, суров и опасен; народ, готов да върши същото, което вършели неговите военачалници, когато отивал да се бие с „варварите“, с „враговете“ на отечеството си — да граби, да убива, да изнасилва и да поробва!