Дюн (Том трети)

Тег се замисли над думите ѝ. Щурманите на Сдружението действително се различаваха до голяма степен от общия човешки вид. Родени в космоса, за да прекарат целия си живот в пълни с меланжов газ резервоари, те придобиваха форма, различна от нормалната с удължените си крайници и органите, разположени на необичайни места. Но млад навигатор, обхванат от всеобладаващото желание и преди още да е влязъл в резервоара, можеше да се съчетава полово с типичен представител на хората. Знаеше се за подобни случаи. Щурманите се превръщаха в не-хора, но не по начина, по който го правеха в Бене Гесерит.

— Те се различават от вас в мисловен план — каза Тег. — Просто мислят като обикновените човешки същества. Определянето на бъдещия път на кораб в пространството, извършвано дори във формата на предсказание, което гарантира безопасността, е приемлив за човека мисловен модел.

— Значи не приемаш нашия модел, така ли?

— Правя го, доколкото мога, но някъде в развитието си вие се отклонявате от оригинала. Мисля, че дори сте в състояние да извършвате съзнателно действие, което да прилича на човешко. Ето, сега си ме хванала под ръка, сякаш наистина си моя дъщеря…

— Дъщеря съм ти, но съм изненадана, че имаш толкова лошо мнение за нас.

— Точно обратното — страхувам се от вас!

— От собствената си дъщеря?

— От всяка света майка.

— Следователно приемаш, че съществувам само за да манипулирам по-нискостоящите същества, така ли?

— Мисля, че самите вие вече не се приемате за истински човешки създания. Във вас има някаква празнота, нещо липсващо, което сами сте премахнали. Вече не сте едни от нас.

— Благодаря ти — каза Одрейди. — Тараза ме предупреди, че не ще се поколебаеш да говориш с истински думи, а сега и сама се убедих в това.

— За какво ме подготви… или още не си го сторила?

— Ще разбереш, когато то стане; повече не мога да ти кажа. Това е всичко, което ми е позволено засега.

Отново обработка! — помисли той. — Проклети да са!

Даруи прочисти гърлото си сякаш се готвеше да сподели още нещо, но замълча, следвайки посоката, в която крачеха напред и назад из помещението.

Макар и да знаеше какво щеше да каже башарът, стана ѝ болно от думите му. Искаше ѝ се да му довери, че е една от онези, които все още се чувстват човешки същества, но нищо не можеше да опровергае мнението му за Сестринството.

Научени сме да отблъскваме обичта. Можем да симулираме, че обичаме, но всяка от нас е в състояние мигновено да докаже обратното.

Зад тях се чу шум. Спряха и се обърнаха. Лусила и Тараза излязоха от асансьорната шахта, лениво разговаряйки за наблюденията си върху гола̀та.

— Съвършено права си, като се отнасяш към него като към един от нас — рече Тараза.

Тег чу думите ѝ, но не ги коментира, докато чакаше с Одрейди приближаващите две жени.

Той знае — помисли Даруи. — Няма да ме попита нищо за родната ми майка. Не е имало истинска връзка и впечатване, което да е оставило следа. Да, той го знае.

Затвори очи и се сепна, когато паметта ѝ я изненада с изображението на една картина. Заемаше част от пространството на една от стените в утринната стая на Тараза. Иксианско изобретение бе я запазило в най-фината изработка на херметизираща рамка под незабележимо пластично покритие. Одрейди често спираше пред картината, изпитвайки всеки път усещането, че ръката ѝ се пресяга и докосва дошлото от древността платно, запазено благодарение на необикновени умения и ловкост.

Селски къщи в Кордьовил.

Фамилията на художника и малкото му име бяха запазени на полирана плочка под картината — Винсент ван Гог.

Творбата идваше от толкова отдавна отминало време, че само много редки останки — като самата нея — се бяха съхранили по чудо, за да препратят през вековете физическото усещане за съществувал някога свят. Одрейди се опита да си представи странстванията на платното и последното от поредицата щастливи стечения на обстоятелствата, запазили го невредимо до появата му в стаята на Тараза.

Иксианците се бяха представили в най-добрата си светлина като реставратори. Зрителят можеше да докосне тъмно петно в долния ляв ъгъл на рамката. Тогава незабавно го заливаше вълната на истинския гений — както на артиста, така и на иксианеца, съхранил и реставрирал творбата. Името на последния бе означено на рамката — Мартин Буро. Докоснато от пръста на човек, петното се превръщаше в източник на особена чувствителност — благородна и плодоносна разработка — отклонение от технологията, осигурила създаването на иксианската сонда. Буро бе реставрирал не само картината, но сякаш и личностното присъствие на художника — чувството-акомпанимент на всяко докосване на четката от самия Ван Гог. Всичко бе уловено в неговите мазки, завинаги записани там от човешките движения.