Дивергенти

Замалко да го съжаля. После обаче се сещам за Едуард и пре

Насреща се появява друг охранител. Хвърлям се по корем

връзката, с която нападателите ми завързаха очите, и съ

и насочвам и двата пистолета с опрени върху пода ръце.

чувствието прераства в омраза. Кейлъб най-накрая кимва

Целя се право в черната точка, която е дулото на писто

в знак на съгласие.

лета му.

Приближавам един от повалените охранители и му взи

После става нещо неочаквано. Той прави знак с глава. По

мам оръжието. Опитвам се да гледам встрани от смърто

казва ми да се разкарам.

носната рана. Сърцето ми бие до пръсване. Не съм яла, не

Трябва да е Дивергент.

съм спала, не съм успяла да се наплача на воля, нито да изкре

- Чисто е! - провиквам се.

щя болката си, не сьм спирала нито за миг. Прехапвам уст

Охранителят се втурва към залата на зоната на страха

ни и се устремявам към асансьорите отдясно. Осми етаж.

и изчезва.

Щом вратата на асансьора се затваря зад мен, облягам

Бавно се изправям на крака, притискайки дясната си

глава на стъклената стена, заслушана в пиюкането, което

ръка към гърдите. Зрителното ми поле се стеснява и вече

отбелязва всеки следващ етаж.

не виждам нищо друго, освен целта отпред. Ще тичам по

Поглеждам бегло баща си.

тази тясна пътека и няма да спра, нито ще мисля за друго,

- Благодаря ти, че закриляш Кейлъб - проговаря той. -

докато не стигна края.

Беатрис, аз...

Подавам единия пистолет на Кейлъб и затъквам другия

Асансьорът стига осмия етаж и вратата се отваря.

в колана си.

Охраната вече е с насочени пистолети, погледите им са

- Според мен двамата с Маркъс трябва да останете

празни. Разтварям широко очи и се хвърлям по корем, ко-

гато стрелбата започва. Чувам как куршумите се удрят в

стоянието между нас няма никакво значение.

стъклото. Охранителите се свличат на пода, единият е

Устните му се разтварят, като че иска да каже нещо.

още жив и стене, останалите бързо гаснат. Баща ми се е

После брадичката му опира в гърдите и тялото му се от

надвесил над тях и се цели с пистолета.

пуска.

Дочувам тичащи стъпки и неуверено се изправям на кра

Очите ми смъдят, чувствам немощ и не мога да се вди

ка. Още охранители прииждат по коридора отляво. Ако

гна; от миризмата на пот и кръв ми се гади. Иска ми се

съдя по съвършения синхрон, в който движат краката си,

просто да отпусна глава на пода и всичко да свърши. Искам

и те са контролирани от симулацията. Мога да избягам по

да заспя и никога повече да не се събудя.

десния коридор, но след като идват отляво, значи компю

Но преди малко казах самата истина на баща си - всяка

т р и т е са там. Хвърлям се на земята между телата на два

пропиляна секунда означава смъртта на още един от Ас

мата, които баща ми току-що е застрелял, и се опитвам

кетите. Сега ми остана да свърша само още едно нещо на

да лежа неподвижно.

този свят. Да унищожа симулацията.

Баща ми изскача от асансьора и хуква по десния коридор,

Вдигам се и се втурвам по коридора, озъртайки се на

увличайки преследвачите след себе си. Стискам зъби, за да

ляво и надясно. Отпред има само една врата. Отварям я.

не се разкрещя след него. Този коридор рано или късно ще

Отсрещната стена е съставена изцяло от монитори,

свърши.

всеки от тях стъпка широк и стъпка висок. Има ги с де

Опитвам се да сниша глава, за да не видя онова, което

сетки и всеки показва различна част от града. Оградата.

предстои, ио ми е невъзможно. Надничам иззад гърба на по

Цитаделата. Улиците в сектора на Аскетите, сега гъмжа

валения охранител. Баща ми стреля през рамо по ония, кои

щи от войници на Безстрашните. Партерът на сградата

то го преследват, но не е достатъчно бърз. Единият от

под нас, където Кейлъб, Маркъс и Питър чакат да се върна.

тях го уцелва в корема и той простенва толкова високо,

Това е стената на всичко онова, което някога съм виждала;

че усещам стенанието му да откънтява в гърдите ми.

всичко онова, което някога съм научила.

Баща ми се хваща за корема, раменете му се удрят в сте

Върху един от екраните, вместо образ, е изписан няка

ната и той отново стреля. След това пак. Войниците са

къв код. Минава много по-бързо през екрана, не мога да го

в симулация; те продължават да се движат, дори когато

разчета. Това е симулацията; кодът й е вече завършен - не

куршумите ги уцелват; вървят, докато сърцата им не от

разгадаема поредица от команди, които имат хиляди раз

кажат да бият, но въпреки това, не стигат до баща ми.

лични цели.

Кръвта блика между пръстите му и лицето му постепен

Пред екраните има бюро и стол. На стола седи войник

но губи цвят. Още един изстрел и последният охранител

от Безстрашните.

е повален.

- Тобиас! - изричам.

- Татко! - произнасям. Искам да изкрещя, но от гърдите

ми излиза само хриптене.

Той се свлича на пода. Очите ни се срещат, сякаш раз-

унищожа компютъра. Навеждам се да грабна пистолета, но

още преди да го докосна, той ме сграбчва и извива ръката

ми зад гърба.

Вглеждам се в тъмните му объркани очи, миг преди да

забие юмрук в челюстта ми. Главата ми отскача встрани и

Г Л А В А

аз се превивам. Вдигам ръце да предпазя лицето си. Не тряб

Т Р И Д Е С Е Т И О С М А

ва да падам, иначе ще ме ритне и ще стане по-лошо, много