Дългият път надолу

— Ти си луд — заяви Джес. — Тя ще те съжали, ако разбере как сме се запознали. Може дори да те изчука от съжаление.

Мартин се разсмя.

— Нещата не стават така, Джес — отвърна той.

— Защо да не стават?

— Защото, ако разбере как сме се запознали, много ще се разстрои. Ще реши, че тя е виновна. Това е ужасно. Разбираш, че любовникът ти е толкова нещастен, че иска да умре. Сега не е времето за самоанализи.

— И какво тогава?

— Тогава ще се наложи да й държа ръката часове наред. А на мен не ми е до това.

— Въпреки това пак може да ти излезе късмета с едно чукане по симпатия. Не съм казала, че ще бъде лесно.

Понякога е трудно да си спомня, че и Джес е нещастна. Останалите от нас бяхме все още свити в черупките си. Представа нямам как стана така, че пиех уиски в хола на известен телевизионен водещ, след като бях тръгнала от къщи с намерението да се самоубия, а на Джейджей и на Мартин също им личеше, че са объркани след събитията тази нощ. Докато за Джес цялата случка на покрива бе нещо като незначителен инцидент, от онези, които те карат да стиснеш глава с ръце, да седнеш, за да изпиеш чаша сладък чай, и да се заемеш с подреждане на задачите си за следващия ден. Когато говореше за полов акт от съжаление и другите глупости, които й бяха дошли наум, просто не разбирах какво може да я е накарало да се качи по стълбите на покрива — та очите й блестяха, тя бе пълна с енергия и човек веднага разбираше, че се забавлява. Ние не се бяхме самоубили, но не може да се каже, че се забавлявахме. Бяхме на крачка от самоубийството. И въпреки това Джес бе тази, която се доближи най-много от всички ни. Джейджей просто излезе на покрива. Мартин седеше с провиснали крака на онзи перваз, но не бе успял да събере сили да го стори. Аз дори не успях да премина от другата страна на оградата. Само че ако Мартин не бе седнал върху Джес, тя щеше да го направи, сигурна съм.

— Нека да изиграем една игра — предложи Джес.

— Я чупката — изсъска Мартин.

Не можех да продължавам да се стряскам от неприличните изрази. Не исках да стигна до момента, когато и аз ще започна да ги употребявам, затова се зарадвах, че нощта приключва. Само че, докато свиквах, осъзнах нещо. Разбрах, че за мен не се бе променило абсолютно нищо. В апартамента на Мартин имах време да се обърна назад към себе си — към онази аз, която бях преди няколко часа — и да си кажа: „А, да, тогава бях различна. Представяте ли си да се стряскаш от грубия език на хората!“ Дори през тази нощ остарях. Човек се примирява и с тази мисъл, с чувството, че изведнъж си станал различен, но това се случва, когато си по-млад. Събуждаш се на сутринта и не можеш да повярваш, че си се бил увлякъл по този човек или си харесвал определена музика, въпреки че това е било само преди няколко седмици. Когато родих Мати, всичко спря и оттогава е в застой. Това е единственото, което те кара да умираш вътрешно, докато накрая просто умреш. Хората раждат деца по най-различни причини, знам, ала една от тези причини трябва да е защото децата растат и те карат да чувстваш, че в живота ти има някаква движеща сила — децата те карат да се чувстваш като на пътешествие. Само че ние двамата с Мати заседнахме на една автобусна спирка. Той не се научи нито да ходи, нито да говори, камо ли да чете и пише. Всеки Божи ден си беше един й същи, така че и животът си оставаше същият всеки ден, аз също си останах същата. Знам, че това е едно нищо, но като чуваш думата „ш…“ стотици пъти само за една вечер, това за мен бе нещо съвсем различно, нещо ново. Когато видях Мартин на покрива, физически се свих, щом чух думите, които той използва, а сега те вече отскачат от мен, все едно че съм с предпазен шлем. И така трябва, нали? Трябва да си наистина голям мухльо, за да се свиваш по триста пъти на вечер. Затова се зачудих какво ли друго ще се промени, ако продължа да живея по същия начин още няколко дни. Вече бях ударила друг човек, а сега пиех уиски и кока-кола. Нали знаете, когато хората по телевизията казват: „Трябва да излизаш повече“? Сега вече разбирах какво се опитват да кажат.

— Копеле нещастно — реши накрая Джес.

— Така е — съгласи се Мартин. — Гадост, както ти обичаш да казваш.

— Сега пък какво казах?

— Нарече ме копеле нещастно. А аз просто изтъквах, че на този етап от живота и в тази конкретна вечер „нещастен“ е изключително подходящо прилагателно. Наистина съм едно нещастно копеле, както и сама виждам си се сетила.

— Какво, още ли?

Мартин се засмя.

— Да. Все още. Дори след всичкото забавление снощи. А според теб, какво се промени през последните няколко часа? Все още ли съм бил в затвора? Спал ли съм с петнайсетгодишна? За съжаление в това отношение не се е променило нищо. Кариерата ми все още ли е в задънена улица, все още ли не се виждам с децата си? Нещастен съм и мога да го потвърдя. Като изключим може би купона с твоите така весели приятели в Шордич, където ме нарекоха с… Що за мрънкало съм аз, а?

— А пък аз си мислех, че сме се поразвеселили.

— Наистина ли? Честно, това ли си мислеше?

— А-ха.