Дългият път надолу

— Ясно. — Споделената беда е беда наполовина и тъй като ние сме четирима, значи остава само четвърт от бедата. Нещо такова, нали?

— Ами вие всички ми помогнахте да се почувствам по-добре.

— Добре. Чудесно.

— Това пък какво трябва да означава?

— Нищо. Радвам се, че сме ти помогнали да се почувстваш по-добре. Депресията ти очевидно е била по-податлива на въздействие от нашите. По-лесно сме успели да я овладеем. Имаш страшен късмет. За съжаление, Джейджей ще умре, а Морийн продължава да има син инвалид, а пък моят живот си остава една невъобразима каша. Честно да ти кажа, Джес, не виждам как няколко питиета и една игра на Моно̀поли биха могли да ни помогнат. Я си представи как ще изиграем едно Моно̀поли, Джейджей! Това ще разкара ли старата болест ККР? По-скоро не.

Бях шокирана, но Джейджей май нямаше нищо против. Той просто се усмихваше, когато отвърна:

— Наистина няма.

— Не мислех за Моно̀пол — обясни Джес. — Моно̀полите отнема прекалено много време.

Тогава Мартин й кресна нещо, но така и не чух какво, защото започваше да ми се повдига, затова поставих ръка на устата си и изтичах към банята. Както вече ви каза не успях да стигна навреме.

— Боже, скапани Господи! — възкликна Мартин, когато видя каква гадост към направила. Просто не можех да свикна с този груб език, когато споменават Него. Май никога няма да свикна.

Джейджей

Започвах да съжалявам за лъжата с ККР, така че изобщо не се притесних, когато Морийн издрайфа уискито и ко̀лата по светлобежовия дървен под на Мартин. Изпитвах желание и аз да направя същото, но така годината ми щеше да тръгне доста зле. Като капак на лошия старт, който вече бях успял да поставя с намерението да скоча от някоя висока сграда, а и с лъжата, че съм неизлечимо болен от ККР. Както и да е, бях доволен, че всички се скупчихме около Морийн и я потупвахме по гърба, и й предлагахме чаши вода, защото моментът и ние да направим нещо подобно бе преминал.

Истината бе, че не се чувствах като човек, който умира, по-скоро бях човек, на когото от време на време му се иска да умре, а тук има разлика. Човек, който иска да умре, е обзет от гняв, пълен е с живот и отчаяние, отегчен и изтощен; иска да се бори с всички, иска да се свие на топка и да се скрие в някой шкаф. Иска да се извини на всички и иска всички да разберат колко много ги е разочаровал. Не мога да повярвам, че умиращите хора се чувстват по този начин, освен ако смъртта не е по-лоша, отколкото си мислех. (И защо да не бъде? Всяко друго скапано нещо е по-лошо, отколкото си мислех, така че защо смъртта да е по-различна?)

— Искам един от моите ментови бонбони — каза тя. — Имам в чантата.

— Къде ти е чантата?

Тя помълча, след това тихо изпъшка.

— Ако пак ще повръщаш, направи ми услуга и пропълзи последните няколко метра до кенефа — подкани я Мартин.

— Не е това — каза Морийн. — Заради чантата е. Останала е на покрива. В един ъгъл, точно до дупката, която Мартин беше срязал в оградата. Там има само ключове, ментови бонбони и две лири.

— Ще ти намерим ментов бонбон, ако това те притеснява.

— Имам дъвка.

— Аз не съм много по дъвките — отвърна Морийн. — Както и да е. Имам мост и е малко разклатен. Така и не го оправих…

Тя не довърши изречението. Нямаше нужда. Всички имахме неща, които така и не бяхме оправили по очевидни причини.

— Ще ти намерим ментов бонбон — каза Мартин. — Ако искаш си измий зъбите. Използвай четката на Пени.

— Благодаря ти.

Тя се надигна, но след това отново се смъкна на пода.

— Какво ще правя? С чантата?

Питаше ни всички, но ние с Мартин погледнахме Джес за отговор. Или по-скоро, знаехме отговора, но той щеше да излезе под формата на друг въпрос, а през тази нощ бяхме научили, че Джес е достатъчно нетактична, за да попита.

— Виж сега — заговори Джес, точно както предполагахме. — Трябва ли ти?

— Ами… — започна Морийн, когато се сети какви ще бъдат усложненията.

— Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

— Да. Да, разбирам.

— Ако не знаеш дали ще ти трябва, просто кажи. Това е важен въпрос и не искаме да те караме да прибързваш. Но ако не ти трябва, тогава казвай веднага. Така поне няма да се разкарваме.

— Аз няма да ви карам да идвате с мен.

— Но ние искаме да дойдем с теб — каза Джес. — Нали?

— Ако не искаш онези ключове, днес можеш да останеш тук — предложи Мартин.

— Не се притеснявай за ключовете.

— Разбирам — прошепна Морийн. — Ясно. Всъщност не бях… мислех си… не знам. Щях да мисля по този въпрос след няколко часа.

— Добре — реши се Мартин. — Решаваме да се върнем.

— Нали нямате нищо против?

— Ни най-малко. Би било глупаво да се самоубиеш единствено защото чантата ти не е у теб.