Читаем Дългият път надолу полностью

След това се върнахме в „Топърс“ и се сетих, че снощи съм оставил тук мотопеда на Иван. Вече го нямаше и ми стана кофти, защото той не беше някой гадняр, някой капиталист, захапал пура в ролс-ройса си. И той беше беден. Дори и той кара мотопед. Както и да е. Сега вече не мога да се появя пред него, въпреки че едно от хубавите неща на минималната работна заплата, която ти влиза направо в джоба, е, че можеш да миеш стъклата на колите по светофарите и да изкарваш почти същото като в пицерията.

— И аз си бях оставил колата тук — призна Мартин.

— И нея ли я няма?

— Вратата беше отключена, а ключовете висяха на таблото. Предполагах, че ще направя на някого услуга.

Чантата чакаше точно където Морийн я беше оставила, в единия край на покрива. Чак когато се качихме горе, разбрахме, че сме изкарали почти до зазоряване. Не, вече беше утро, слънчево със синьо небе. Обиколихме покрива, за да огледаме наоколо, и другите ми показаха забележителностите на Лондон като на тъп американски турист: катедралата Сейнт Пол, реката, домът на Джес.

— Вече не е страшно — заяви Мартин.

— Мислиш ли? — попита Джес. — Поглеждал ли си надолу? Мама му стара. Сега е много по-добре, отколкото в тъмното, ако ме питаш мен.

— Не говорех за падането — обясни Мартин. — Говорех за Лондон. Струва ми се хубав.

— Красив е — обади се Морийн. — Не си спомням кога за последен път съм виждала толкова много.

— И аз не говорех за това. Искам да кажа… Не знам. Ами фойерверките, хората се разхождат, а ние се бяхме забили тук, защото нямаше къде да отидем.

— Да, освен ако не си бил канен на вечеря — отвърнах аз. — Както беше при теб.

— Не познавах никого. Бях поканен от съжаление. Не ми беше мястото там.

— А тук ли ти е мястото?

— Там долу няма от какво да се чувствам изключен. Това е просто един голям град. Виж. Онзи е сам. И тя е сама.

— Тя е от гадните регулировчици — поправи го Джес.

— Да, и е сама, а днес има още по-малко приятели от обикновено. Снощи, обаче, е танцувала до насита някъде.

— Сигурно с другите регулировчици — предположи Джес.

— А аз не бях с други водещи.

— Нито пък с извратеняци — добави Джес.

— Не. Добре, съгласих се. Бях сам.

— Като изключим другите хора на вечерята — намесих се аз. — Но, да. Знаем откъде идваш. Затова Нова година е толкова популярна нощ за самоубийците.

— Кога е следващият път? — попита Джес.

— На трийсет и първи декември — каза Мартин.

— Да, да. Ха-ха. Следващата такава популярна нощ.

— На Свети Валентин — предложи Мартин. — Колко остават? Шест седмици ли? Нека да си оставим шест седмици. Какво ще кажете? Сигурно ще пристигнем съвсем скапани на Свети Валентин.

Всички се загледахме замислени в далечината. Шест седмици бяха приличен срок. Не беше прекалено дълго. Животът може да се промени за шест седмици, освен ако нямаш дете пълен инвалид, за което да се грижиш. Или ако кариерата ти не се е скапала напълно. Или ако не си човекът, на когото се присмива цялата страна.

— Ти знаеш ли как ще се чувстваш след шест седмици? — обърна се към мен Морийн.

О, да, освен ако не си болен от нещо смъртоносно. Тогава животът няма много да се промени, нали? Свих рамене. Откъде, по дяволите, да знам как ще се чувствам? Болестта е нова. Никой не може да предвиди развитието й, дори аз, въпреки че сам я измислих.

— Значи ще се срещнем отново, преди шестте седмици да изтекат?

— Съжалявам, но… Кога се превърнахме в „ние“? — попита Мартин. — Защо трябва да се срещаме след шест седмици? Не можем ли просто да се самоубием когато и където решим?

— Никой не те спира — отвърна Джес.

— Като гледам, целта на това упражнение е някой да ме спре. Ние се спираме един друг.

— Докато изтекат шестте седмици.

— Значи, когато каза „никой не те спира“, си искала да кажеш обратното.

— Виж — започна Джес. — Ако се прибереш сега и си пъхнеш главата в газовата фурна, аз какво общо ще имам с решението ти?

— Именно. Така че каква е целта на упражнението?

— Нали това казвам. Защото, ако сме някоя улична банда, тогава всички ще се стараем да живеем по някои правила. А всъщност правилото е само едно. Правило номер едно: няма да се самоубиваме през следващите шест седмици. Ако не сме банда, тогава е друго. Казвайте. Банда ли сме, или не сме?

— Не сме банда — заяви Мартин.

— Защо да не сме?

— Не се обиждай, но… — Мартин се надяваше, че тези думи и едно замахване с ръката към нас, ще го спасят и няма да се налага да обяснява. Аз, обаче, нямах намерение да го оставя да се измъкне просто така.

До този момент и аз не се чувствах част от бандата. А сега вече бях част от нея, нищо че на Мартин много не му харесваше. Бях истинска част от нея.

— Какво но? — настоях аз.

— Ами просто вие не сте мой тип хора. — Каза го точно така, кълна се. Чух го как натърти на думите, съвсем ясно го чух.

— Майната ти — отвърнах. — Аз като че ли си губя времето със скапаняци като теб.

— Значи всичко е ясно. Да си стиснем ръцете, да си благодарим за поучителната вечер и всеки да си върви по пътя.

— И да умре — добави Джес.

— Възможно е — каза Мартин.

— Ти това ли искаш? — попитах аз.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Добро не оставляйте на потом
Добро не оставляйте на потом

Матильда, матриарх семьи Кабрелли, с юности была резкой и уверенной в себе. Но она никогда не рассказывала родным об истории своей матери. На закате жизни она понимает, что время пришло и история незаурядной женщины, какой была ее мать Доменика, не должна уйти в небытие…Доменика росла в прибрежном Виареджо, маленьком провинциальном городке, с детства она выделялась среди сверстников – свободолюбием, умом и желанием вырваться из традиционной канвы, уготованной для женщины. Выучившись на медсестру, она планирует связать свою жизнь с медициной. Но и ее планы, и жизнь всей Европы разрушены подступающей войной. Судьба Доменики окажется связана с Шотландией, с морским капитаном Джоном Мак-Викарсом, но сердце ее по-прежнему принадлежит Италии и любимому Виареджо.Удивительно насыщенный роман, в основе которого лежит реальная история, рассказывающий не только о жизни итальянской семьи, но и о судьбе британских итальянцев, которые во Вторую мировую войну оказались париями, отвергнутыми новой родиной.Семейная сага, исторический роман, пейзажи тосканского побережья и прекрасные герои – новый роман Адрианы Трижиани, автора «Жены башмачника», гарантирует настоящее погружение в удивительную, очень красивую и не самую обычную историю, охватывающую почти весь двадцатый век.

Адриана Трижиани

Историческая проза / Современная русская и зарубежная проза