Дългият път надолу

— Уверявам те, че не е сред тайните ми мечти. Само че няма да издам нещо важно, ако кажа, че напоследък ми се струва доста примамливо. Объркан съм, както казвате вие. А и на вас какво ви пука? — обърна се той към Джес. — Останах с впечатлението, че на теб не ти пука за нищо и за никого. Не си ли такава?

Джес се замисли за момент.

— Нали се сещаш за онези филми, дето показват как хората дават всичко от себе си, за да се качат на върха на Емпайър Стейт Билдинг или на някоя планина, все едно къде. Винаги има момент, когато някой се изплъзва и главният герой се опитва да го спаси, но ръкавът на якето му се разпорва и онзи пада и ти го чуваш как крещи, докато пада. Аааааа. Точно това искам да направя.

— Искаш да ме гледаш как ще полетя към съдбата си ли?

— Искам да знам, че съм направила усилие. Искам да покажа на хората разпрания ръкав.

— Не знаех, че си заклета самарянка — отбеляза Мартин.

— Не съм. Това си е личната ми философия.

— За мен ще е по-лесно, ако се виждаме често и редовно — обади се тихо Морийн. — Всички. Никой, освен вас, не знае какво мисля и как се чувствам аз. И Мати. Разказвам на Мати.

— За Бога! — възкликна Мартин. Възкликна така, защото знаеше, че е победен: за да прати Морийн по дяволите, бе необходима много повече смелост, отколкото ние тримата притежавахме.

— Става въпрос само за шест седмици — каза Джес. — Ние сами ще те хвърлим от покрива на Свети Валентин, ако това ще ти помогне.

Мартин поклати глава, но така само показа, че е победен, не отказа.

— Всички ще съжаляваме — предупреди ни той.

— Добре — каза Джес. — Всички ли сте съгласни?

Свих рамене. Просто нямах по-добър план.

— Нямам намерение да продължавам повече от шест седмици — заяви Морийн.

— Никой няма да те накара — обеща Мартин.

— Просто да сме наясно отначало — предупреди Морийн.

— Ще го знаем — успокои я Мартин.

— Чудесно — възкликна Джес. — Разбрахме се значи.

Стиснахме си ръцете, Морийн си взе чантата и тръгнахме заедно на закуска. Нямаше какво да си кажем, мълчахме, но и така беше добре.

Втора част

Джес

Не мина дълго, преди вестниците да разберат. Може би два дена. Бях си в стаята и татко ме повика долу, за да ме попита какво съм правила на Нова година. Отговорих, че не е било нищо особено, а той започна да разправя, че вестниците били на друго мнение. Аз се облещих за какви вестници става дума, а той вика, че имало нещо за мен и Мартин Шарп. Дали съм била познавала Мартин Шарп. Затова му обясних, че да, познавам го, запознали сме се онази вечер на партито, само че не го познавам много добре. Та баща ми продължи да пита що за парти е било това, дето ходели такива като Мартин Шарп. Не можах да измисля що за парти е било, затова не му отговорих. Татко почна да пелтечи дали там нещо… ама така и не довърши, затова се хвърлих с главата напред. Искаше да ме попита дали съм го изчукала? Не, не съм! Много мило, няма що! По дяволите! Точно Мартин Шарп ли? Гадост! И така нататък, и така нататък, докато накрая му набих каквото трябва в главата.

Шибаният Час, разбира се, се беше обадил на вестникарите, няма кой друг. Сигурно това лайнце рядко се е пробвал и преди, но не е имал за какво да се хване, разполагал е единствено с мен. Обаче сега, Джес Крайтън и Мартин Шарп в комплект, това е направо… неустоима комбинация. Колко, според вас, ще получи за подобно нещо? Поне две стотачки. Може би дори повече? Честно казано, и аз щях да го направя на негово място. Той винаги е бил безпаричен прошляк. И аз съм безпаричен прошляк. Ако си струваше, досега да съм го продала и да съм забравила.

Татко дръпна завесите и надникна уплашено навън. Имаше някой. Прииска ми се да изляза и да му дам да се разбере, ама татко не ми позволи; каза, че щели да ме снимат точно когато се развилнея, ще изляза кофти и ще съжалявам. Каза, че само човек без достойнство би постъпил така и че хора в нашето положение трябва да са над тези неща и да не им обръщат внимание. Аз веднага се заядох какво ни било положението. Аз нямам никакво положение. А той продължи, че независимо дали ми харесва или не, аз съм имала положение, затова го прекъснах и му казах, че той е този с положението, не съм аз, а пък той продължи да настоява, че и аз съм била с положение и така нататък все в тоя дух. Само че, като се заяждахме по този начин, нямаше да променим нищо, а и аз знаех, че той е прав. Ако не бях в това положение, тогава вестниците нямаше да се интересуват от мен. Всъщност колкото повече се преструвах, че няма никакво положение, толкова повече личеше, че има някакво положение, та колкото повече съм в това положение, абе, нали разбирате какво искам да ви кажа. Ако просто си стоях в стаята и четях, ако си имах истинско гадже, тогава никой нямаше да прояви никакъв интерес. Ако, обаче, легнех с Мартин Шарп или се хвърлех от покрива, тогава щеше да има обратното на никакъв интерес. Щяха да проявят огромен интерес.