Дългото очакване

Махнах с ръка и реших да пийна. Гадната бира ми наду стомаха и червата ми закъркориха, защото бях пил без подложка. Това поне беше поправимо. Върнах се в колата и подкарах. Минах покрай автогарата, оттам излязох но магистралата и така до пържолите на Луи Динеро. Пистолетът издуваше джоба ми и за го плъзнах зад облегалката на колата.

Уенди тъкмо започваше номера си и тълпата изпусна едно екзалтирано „А-а-а-а“. Аз също се присъединих към възгласа им, наблюдавайки я как пристъпва към микрофона. Беше в центъра на петното от прожектора, което правеше прозрачна роклята и като стъкло. Представляваше чудесна гледка с тая атлазена кожа. Плъзнах се на една маса, поръчах на келнера да ми донесе пържола, недопечена, и после изпуших една цигара, докато наблюдавах как Уенди твореше чудеса за да задържи роклята върху себе си.

Огледах тълпата около мен, замръзналите им физиономии, голата похот в очите им и изведнъж подивях от бяс — към нея. Не обичах момичетата ми да показват на глутницата загубили човешки образ същества това, с което ме даряваха насаме.

След малко обаче се почувствувах един от тях и гневът ми премина. Тя беше просто една от многото, вярно, малко по-добра от тях, но косата и беше плод на един флакон, а очите и прекалено твърди отблизо. Обичаше да се показва и кой по дяволите бях аз че да и се бъркам в работите? Келнерът ми донесе пържолата, ометох чинията, платих си сметката и след това улових погледа на Луи, който ми махна с ръка.

Притежаваше паметта на слон и ми разтърси ръката. Запитах го дали мога да видя Уенди зад сцената. Нямаше нищо напротив и ми показа откъде се минава за гримьорните. Така че аз заобиколих сцената, намерих вратата с инициалите В.У. завъртях дръжката и влязох.

Оказа се обаче, че първо е трябвало да почукам.

Глава осма

Тя тъкмо се измъкваше от роклята си, бронзово-кадифена плът, частично скрита зад феерията на прозирната тъкан. Настолната лампа зад нея изтръгваше от силуета и младежката гъвкавост на тялото и, твърдите и щедри очертания на гърдите и, подчертани от стомах толкова гладък, че изгледаше като всмукан и поддържан на мястото си единствено с играта на мускулите под кожата му.

Това трябваше да е финалът на номера и, помислих си аз. Щеше да бъде чисто изкуство. Тя почти беше смъкнала роклята от себе си когато оркестърът вън изсвири туш и тя разбра че вратата е отворена. Мигът в който ме съзря заприлича на диво животно миг преди да се стрелне далеч от опасността, дръпна роклята пред гърдите си и се дръпна назад с разширени очи.

Ухилих и се защото страховете и се бяха оказали напразни. Казах само:

— Спомняш си ме, нали?

Тя облиза устните си и очите и се набърчиха в ъгълчетата.

— Окей, сладур, само не припадай от страх, моля те. Вече съм те виждал така, но тогава изглеждаше далеч по-добре на лунна светлина.

— Ти… ти ме изплаши, Джони. Трябваше да почукаш.

— И на мен ми хрумна, но вече беше късно.

— Добре, ако нямаш нищо против, бъди за малко джентълмен и се обърни. Лунната светлина и голите крушки не са едно и също.

Тя ме дали с една от ония смешни усмивки и аз се обърнах. Жените наистина бяха странни същества.

— Имаш ли някакви планове за довечера? — запитах я аз.

Явно ме разбра съвсем погрешно, защото движението на главата с което съпроводи не-то си беше като разтърсване от плесник.

— Не исках да кажа нищо такова, Уенди. Просто исках да разбера дали имаш някакъв ангажимент.

— Искам да се прибера и да си лягам. Много съм уморена.

— Да се отбием за малко до града?

Не каза нищо. Обърнах се и я сварих приведена към огледалото с червило в ръка. Грубата светлина на голата крушка вадеше на показ че косата и е боядисана, но не отскоро. Корените и вече бяха избили тъмни.

— Е? — казах аз.

— Не… тая вечер не, Джони. Много съм уморена.

— Много е важно.

Червилото застина на сантиметър от устните и.

— Продължавай.

— Последният от нечистата троица които са опитаха да ме премахнат в каменоломната се намира разполовен на петнайсетина метра от магистралата.

Лицето и се изкриви от ужас преди да проговори:

— Ти ли…

— Щях да съм аз ако го бях пипнал. Катастрофира с колата си.

— Но какво общо има това с поканата ти за довечера?

Изгледах я и леко се усмихнах, после се плъзнах в един от столовете и и запалих цигара.

— В джоба си имаше цял бон в нови банкноти. Шумолящи стодоларови. Възнаграждението му. — Издухах струя дим към лампата и я проследих как се стеле под тавана. — Тия пари ги получи от един момък на име Еди Пакман. Искам да открия този благодетел. Тази вечер.

— И искаш да дойда с теб, така ли?

— Аха.

— Не. — Тя се обърна обратно към огледалото и бавно прекара червилото по устните си. Очите ни се сблъскаха в огледалото. — Джони… виж, знам как се чувствуваш и всичко… но на мен не ми се умира. А ти можеш да ми докараш много големи неприятности. Още не си пристигнал и трима души вече са мъртви.

— Не се безпокой, дете, няма да останат само те.

— Аз… знам това. — Тя сведе глава, и после бързо я извърна встрани. — Сърдиш ли ми се… много?

Повдигнах безгрижно рамене.