Дългото очакване

Токчетата и почукваха лекичко настилката сякаш някакъв невидим метроном отмерваше тактовете на музика. Примигах няколко пъти с габаритите след което ги оставих включени и я наблюдавах как крачи в мекия им отблясък. Като доближи колата отворих вратата и и махнах с ръка.

В следващия миг седалката до мен се обгърна от финото ухание на парфюм и нежните и пръсти измъкнаха цигарата от устата ми за последно дръпване преди да излети през прозореца.

— Чувствувам се като ученичка. — засмя се тя.

— Бягаш от час?

— Горе-долу.

— Извинявай, ако съм ти объркал плановете.

— О. — очите и ме стрелнаха и тя се ухили. — Не беше нещо важно. Всъщност тъкмо търсех претекст да се измъкна когато ти се обади. — Приведе се напред и включи радиото, след което си поигра с бутона докато акордите на симфония изпълниха колата. — Имаш ли нещо против оркестъра на филаделфийската опера?

— Абсолютно нищо.

Венера наистина си я биваше. Червен фенер, но обичаше симфониите. Седеше облегната на седалката с полупритворени очи и преживяваше всяка нота.

Оставих я да я изслуша до края. Петнадесет минути седяхме без да пророним дума и слушахме музиката, докато отшумяха и последните овации, след което изключих радиото. Тя остана в това положение още една минута, след което се раздвижи и обърна глава към мен с усмивка.

— Цяло удоволствие е човек да слуша музика с теб, човече.

Благодарих и с малко сух глас, изчаках малко и я запитах:

— Предполагам, че не си дошла да слушаме заедно музика, нали?

Този път смехът и извираше чак от гърлото и тя плъзна ръката си под моята без всякакво смущение.

— Не познаваш много жените, нали?

— Това, което знам, ми стига.

— Казах жените.

— Има ли някакво разлика?

— Ще бъдеш направо потресен.

— Е, тогава предполагам че не е кой знае колко много.

Не можеше и да подозира колко вярно беше това твърдение. Човек не му стига цял живот, пък какво оставаше за няколко години.

— Но ти ще ги опознаеш, човече. — ухили се Венера. Ръката и стисна така мята, че веднага ми стана ясно какво имаше предвид. Но това беше само малка част от подсказването. Дяволът надзърташе от очите и гласа и ме сгряваше с тая мисъл. Посегна за цигара от джоба ми без да отделя очите си от моите.

— Не веднага, разбира се. — добави тя. — По-късно. Със стил.

— Но разбира се.

Опитах се гласът ми да прозвучи авторитетно. Излезе дрезгаво стържене.

Тя измъкна запалката от таблото подържа я няколко секунди допряна до върха на цигарата си и после я пъхна обратно в гнездото и. Запита ме през дима:

— Искаше да научиш нещо за Вера Уест?

Топлото ми чувство към нея мигом изчезна.

— Да.

— Всички търсят Вера, нали?

— Джак ли ти каза?

Тя кимна.

— Не научих много до момента в който той ми каза. Момичетата бяха наплашени и не искаха да говорят, и аз заключих че вече са били разпитвани от някой преди мен.

— Кой?

— Не можах да установя самоличността им. И наистина повярвах на момичетата, че не ги познавали, но от чутото от тях ми стана ясно че не са съвсем непознати в града.

В продължение на минута обсъждах думите и тя очакваше следващия ми въпрос.

— Няма никакви описания. По това време момичетата си били пийнали и не обръщали много внимание на мъжете. Те… виждат достатъчно мъже, ти знаеш.

— Добре, по дяволите, защо са избрали тях да разпитват? Откъде ще познават Вера?

— Едната от тях — каза ми нежно Венера — била приятелка на Вера от детството. Другата пък била изгора на Еди Пакман по времето когато Серво и Вера умирали един за друг. По онова време били неразделни.

— Ти разпита ли ги?

— Без резултат. Когато Вера си отишла, направила го завинаги. Никой изглежда не знае какво е станало с нея.

— Има ли някакво вероятност да е… мъртва?

— Знаеш ли… — зъбите и прехапаха горната и устна за момент. — Мислила съм за това, и по едно време бях склонна да го приема, ако не беше едно нещо.

— Да, какво е то?

— Серво не скъса с Вера както правеше обикновено с другите момичета. Стана точно обратното. В действителност Серво бил направо луд, поне по това което знам. Загубил сън и покой. По късно, разбира се, се съвзел и я подкарал по старому. Той си има свои разбирания за достойнството когато става въпрос за жени. Не, изобщо не мисля че Вера е мъртва. Мисля че му е била шута като свободен човек.

— Защо? — запитах аз.

— Това е нещо което и досега не съм разбрала. Ако тя по някакъв начин го е държала в ръцете си, едва ли щеше да изчезне по този начин. Искам да кажа, че ако е била достатъчно умна да запази в тайна това с което го държи, то Лени едва ли е посегнал на живота и. Не, изобщо не мисля че това може да е била причината. Тя е напуснала по някаква друга причина.

— Може да е била уплашена от някой. — казах аз.

— Възможно е, но този човек може да е бил само Лени. Единствено той би я уплашил до такава степен че да я принуди да замине.

— Защо?

Тя повдигна рамене.

— В тоя град все още командва Лени Серво и докато човек му лиже задника е в безопасност. Лени не позволява на никой и с пръст да пипне хората му. Сигурна съм че ако някой я е заплашвал, тя е щяла само да каже на Лени и случаят би бил приключен.