Дългото очакване

Тя беше права. Нещата бяха навързани логично и имаха смисъл.

Изхвърлих угарката през прозореца и я огледах.

— Има само една засечка.

— Така ли?

— Не можеш ли да я видиш?

— Не, не мога.

— Може би Лени не е най-главният.

Устните и се разтвориха в лека саркастична насмешка.

— Човече, ти просто не познаваш Лени Серво.

— Не, но ще го опозная, детето ми. В най-скоро време. Страшно много искам да се запозная с него. Това ще бъде едно от централните събития в моя живот. Второто голямо събитие.

— А кое е първото?

— Първото ще се случи като открия трошичката Еди Пакман.

— Братко, — прошепна тя, — ще имаш голямо преживяване.

— Тогава ще дойдеш ли с мен?

— С най-голямо удоволствие, човече, с най-голямо удоволствие. Наистина искам да разбера дали си наистина такъв бабаит, за какъвто се пишеш.

— А ако съм?

— Тогава ще разбереш какво представлява една истинска жена. В един истински стил, разбира се.

Този път съгласието ми прозвуча съвсем делово, нямаше нищо общо с онова изхъркване преди малко. Завъртях стартера и се отделих от бордюра. Зад нас една дребна лимузина побърза да се намърда на освободеното от нас място преди още предните ми калници да са подминали колата отпред. Тая вечер бизнесът процъфтяваше.

Долу на завоя направих един U-образен завой и подкарах бързо към града. Моята красива зомби обърна въпросително глава към мен и ме запита въпросително:

— Къде отиваме?

— В една кръчма наречена Шип енд Шор. Знаеш ли къде е?

— Мм. Наистина си стилен. Дръж пътя край реката. Няма начин да я подминеш. Там ли мислиш да намериш Еди Пакман.

— Да се надяваме. — Включих отново радиото само че тоя път нямаше симфонии, а една много чувствена румба. — Между другото, как да ти казвам?

Тя ме изгледа със сънлив поглед.

— О, измисли някакво галено име.

— Нямаш ли си име?

— Имах, човече, но беше много отдавна.

— Окей, Венера.

— Окей, човече.

— Казвам се Джони. Джони Макбрайд.

— Окей, Джони.

Очите и обходиха лукаво за секунда лицето ми и нещо като усмивка разтегли устните и.

— Ама и компания съм си намерила. Мислех си че те познавам отнякъде. Оная снимка във вестника няма никаква прилика с теб.

Ухили се съвсем искрено.

— Няма нищо, много от най-добрите ми приятели са прекарали доста нощи по безплатните хотели.

Този път си обви ръката около врата ми и се придърпа към мен, като прислони главата си на рамото ми. Стана ми много приятно. Косата и беше толкова черна, че изглеждаше като невидима в мрака, но аз усещах кичурите и по лицето си и долавях дъха на цветята които живееха там.

Пътен знак ми показа къде да отбия за крайречната улица и една неонова реклама ме информира че мястото за което се бяхме запътили се намира само на две мили пред нас. Дълго преди да стигнем мястото сиянието на светлините разцъфна пред нас като фалшива зора, докато вятърът донасяше пулсиращите звуци на Болерото на Равел.

Беше един проточил се ден, който още не беше свършил. Логан със скритата ми история. Линдзи и Тъкър и момчетата от Уошингтън с всичките им джунджурии и номера. Ръцете ми още бяха изранени. Убийство с което нямах нищо общо. Загадъчно обявление във вестника и още по-загадъчно телефонно обаждане, и после още един мъртвец с когото имах нещо общо.

Споменът за телефонното обаждане ме заинтригува най-много. Кой по дяволите се интересуваше толкова от мен и защо? Сръгах Венера с лакътя в хълбока.

— Спиш ли?

Ръката и стисна моята.

— Познаваш ли някой на име Харлан?

Отначало тя не реагира. После отметна главата си напред и ме изгледа с набърчено лице.

— Просто така Харлан?

— Толкова знам и аз.

— Имаше едно момиче… доста отдавна. Така се казваше. Чудно че го спомена.

Отлепих крака си от педала на газта и намалих скоростта.

— Продължавай. — казах аз.

— Беше танцьорка… бяхме заедно в едно шоу. Това и беше работното име. Никога не научих истинското.

— Кога беше това?

— О, много отдавна. Преди десет години. Бяхме съвсем в началото. Когато шоуто свърши, повече не се върнах на сцената, но си спомням че по вестниците я споменаваха от време на време. Известно време беше на върха, но после повече не съм я чула. Защо, Джони?

— И аз бих искал да знам това. Защо? За толкова много неща защо? Спомняш ли си я как изглеждаше?

— С дрехи или без?

— И двете.

— Облечена беше много красива. Все пак, като повечето сценични актриси гримът я правеше това което беше на сцената. Нямаше нищо за криене; всяко прибавено нещо я украсяваше. Разбираш ли?

Кимнах да и демонстрирам че разбирам.

— Беше приблизително моят ръст, кестенява коса, без някакви характерни черти които да изпъкнат в паметта ми след всичките тия години. О, да, беше тъпа. Обичайният тип „красива, но тъпа“. Беше привлекателна докато си отвореше устата и тогава всичките и почитатели ги хващаше уртикария.

— Наистина е била нещо. Дали е още в Линкасъл?

— Едва ли, доколкото я познавам. Никога не съм я виждала оттогава.

— Може да е някаква друга жена. Ако въобще Харлан е жена.