Дългото очакване

Лени Серво беше на същото място, на което беше стоял тогава в кабинета си, изпъчен на ръба на бюрото си. Юнакът в люлеещия се стол до него беше мазен и дребен дебелак без коса и със свински очи с вида но човек предвкусващи интересно зрелище. Другият юначага трябва да беше завършил гимназия преди месец, ако се съдеше по пъпчивото му лице, и се мъчеше да си придава солиден вид, като непрекъснато подмяташе в ръката си един огромен автоматичен пистолет.

С движение, добре отработено пред огледалото, Лени извади цигара от златна табакера, пъхна я в устата си и я запали без да гледа връхчето и. Получи се наистина много изискано. Опъна веднъж от цигарата и небрежно процеди:

— Удари го. — много меко и изискано, и моментално трите чифта очи пред мен се устремиха малко вдясно и назад от мен.

Предупреждението ми беше достатъчно. Отбягнах удара, блъснах хубаво юнака и изритах в ташаците приятелчето му преди да успее да измъкне ютията от джоба си. Педалът изхвърли цялото съдържание на стомаха си, но аз вече бях зад него и не се притеснявах за това. Всъщност не се тревожех за нищо. Пистолетът му вече беше в ръката ми и дяволски се надявах някой от тях да направи и най-малкото движение.

Лени действително представляваше силно комична фигура. Не можеше да повярва на случилото се. Лицето му беше древногръцка маска на изненадата и се обърна към пъпчивия до него с автоматика. Оказа се обаче че бабаитската му закалка е била фалшива. Пистолетът тупна глухо на килима и тънки вадички пот стартираха от челото му и потекоха между пъпките му.

Само големият юнак на пода гореше от жажда за реванш. Толкова беше побеснял че всеки момент се канеше да се нахвърли върху мен, без изобщо да го интересува че държах пистолет в ръката си. Устата му се беше изтеглила назад до такава степен че се виждаха повече венци, отколкото зъби и той се сгърчи пред мен като хищна котка готова за скок. Трябваше да ми благодари че му спасих живота. Ритнах го във врата и той отново се просна като мокър парцал.

Свинеокият проговори с усилие:

— Господи! Лени, нали ни каза…

Цигарата на Лени се откъсна от устата му и падна върху килима. Нетърпима воня на изгоряла вълна изпълни стаята. Изненадата се беше изгубила от погледа му, и кожата на скулите му беше обтегната малко повече от обикновеното, но това беше всичко. Пистолетът ми беше насочен точно в корема му, но той изобщо не изглеждаше изплашен.

Най-точната дума беше любопитен.

— Тоя път си се охарчил за повече хора в сравнение с миналия случай, Лени. — изсумтях аз.

Не ми отговори.

— Няма ли най-сетне да ти дойде акъла в главата? Не четеш ли вестници? Погледни колонката за смъртните случаи през последните няколко дни.

Някакво мускулче на бузата му започна конвулсивно да се свива.

— Труден си за поучаване, а?

— Много съм труден, авер. — съгласих се аз с него. Вдигнах пистолета докато се изравни с главата му. — Миналият път ти зададох въпрос. Къде е?

Лицето му се обезцвети. Остана мъртвешко бяло, някаква причудлива смес от безсилен гняв и изумление което го държеше като в менгеме.

— Проклет да си, Макбрайд! — изграчи той. — Ще ви унищожа и двамата, каквото и да ми струва!

Оставих го да си изплаче мъката до края и после забих с всичка сила дулото в зъбите му, които изпращяха и той рухна на колене. Остана така, олюляваше се и стенеше тихо, държейки лицето си в шепи.

Дебелакът зад бюрото повече не можеше да снабдява с влага устните си. Езикът му се беше превърнал в розова ивица между устните му, докато ръцете му вече едва го задържаха за ръба на бюрото.

— Няма да опитваш повече каскади като тая, нали? — казах му аз.

Зъбите му тракаха докато въртеше трескаво главата си в знак на съгласие.

Изгледах пъпчивия и му се усмихнах. Изглежда усмивката ми не му хареса, защото припадна.

Двамата юначаги на пода даваха признаци на съживяване. Отворих барабана на револвера и изтръсках патроните, след което го захвърлих до собственика му. Лени повдигна глава между шепите си и се втренчи в мен с всичката ненавист на която беше способен.

— Ще умреш за това, което направи. — каза той.

Кракът ме засърбя да го изритам в зъбите. И трябваше да го направя вместо да му казвам:

— Ще имаш да вземаш, Лени.

Когато се върнах в залата заварих Венера до масата, но тълпата вече я нямаше. Бяха и останали шепа банкноти и крупието вече беше спряло да се поти. Сръгах я с палец в ребрата и тя подскочи.

— От върха пак в калта, а?

— Къде изчезна по дяволите? Ако беше останал до мен нямаше да загубя това съкровище!

— Съжалявам много. Имах неотложна работа.

— О! — Тя натъпка жалките останки от мимолетното щастие в портмонето си. — Да тръгваме тогава?

— Винаги когато каже дамата.