Дългото очакване

Беше по-забавно отколкото бях очаквал. Обзавеждане от хром и борова мебел за поне един милион. Барът заемаше цялата дължина на стаята, като масите се разполагаха от другата страна, в случай че някой си позволеше десетминутна почивка. Останалото пространство беше запълнено до последния инч с всевъзможни игрални капани, като най-задръстено беше покрай рулетката в центъра.

Тук Венера вече изглеждаше нормално облечена. Почти. Повечето от дамите във вечерни костюми щяха до подсмърчат здраво на другия ден. Размених още една стотарка за шепа жетони и се сврях покрай една маса със зарове.

Венера ме сграбчи за рамото.

— Познаваш ли Лени Серво?

Спокойният начин по който го произнесе не ми хареса.

— Срещали сме се.

Тя ме изгледа, после очите и се отместиха към масата за фаро8. Обстановката около нея представяше ерата на дивия запад и единствената гола люлееща се над масата крушка правеше петното под окото на Лени да изглежда че заема цялото му лице. Говореше нещо на крупието и когато вдигна поглед видя изправената Венера и и махна небрежно с ръка. Тя му отвърна по същия небрежен начин. Пред мен бяха застанали две достатъчно солидни дами които ме скриха с телата си от погледа на Лени. Той не успя да ме види, а пък аз не изгарях от желание да се приближа и да му раздрусам ръката. Първо ми трябваше Еди Пакман. После Лени. Винаги щях да намеря време за Лени.

Не беше необходимо някой да ме открехва що за стока бяха юнаците от неговия тип. На лицето му беше изписано всичко и ако нещо все пак беше пропуснато можеше да се види във начина по който стърчеше. Серво беше един малък генерал, мозъкът, камшикът, най-мръсния кучи син и ми се прииска да го размажа на мястото му още сега.

Това ви даваше достатъчно добра представа що за стока е. Отрепка. Отрепка с дълго и престъпно минало. Една зализана отрепка с пари достатъчни да му купят онова което искаше, пък било то и нечия смърт.

След като отново се приведе над масата аз придърпах Венера към мен.

— А сега ми покажи Пакман.

— Още не го виждам.

— Как мислиш, дали не е по-добре да се позавъртим наоколо?

— Може би. За него не е проблем да изчезне сред тълпата.

Протегнах ръка между две бедра и заложих на число. Рулетката се завъртя, крупието напя и аз загубих. Опитах пак и отново загубих.

Имах по-добър късмет на масата със заровете. Поне си възстанових загубеното. Направихме си тура из залата като се стараехме да не се отличаваме с нищо от останалите посетители, но нямахме особен успех. Венера не успя да открие дребосъка, а аз не успях да мярна никакви източени хубавици по неговия вкус. Докато направим пълен кръг загубих две стотарки и вече бях уморен от криеницата която играех със Серво. Венера ме смушка няколко пъти в тълпата за да ми покаже няколко местни знаменитости. Единият беше кметът. Беше без съпругата си. Двама членове на градската управа седяха на бара и разговаряха за политика с други двама които трябва да бяха бизнесмени. На всеки ъгъл бяха застанали по четирима здравеняка в смокинги, които сигурно ги бяха взели назаем от приятели дребосъци. Неотменна част от интериора на всяка кръчма, само че тук двама от тях бяха полицаи, които нямаха нищо против да изкарат по някой долар допълнително в извънработно време.

Търпението ми се беше изчерпало. Сграбчих Венера за ръката и казах:

— Да изчезваме оттук.

Тя хвърли два долара на една маса.

— За последен път. — примоли се тя.

Изчаках като гледах как зарчетата се затъркаляха по масата и крупието обяви числата. Венера се обърна с грейнало лице към мен.

— Виждаш ли, последните залагания ми носят късмет. Нека да загубя печалбата и тръгваме.

— Давай. — смилих се аз. По дяволите, да не проиграваше моите пари?

И тоя път не загуби. Десет минути по-късно си тъпчеше чантичката със зелени хартийки които шумоляха като изсъхнали листа и половината зала я следеше какво прави със завистливи погледи. Беше спечелила над дванайсет хиляди долара и на мен започна да ми става интересно. Ако не се бях разсеял покрай глупостите и сигурно нямаше да пропусна надвисналата опасност.

Беше едър мъжага и не се шегуваше. Зад гърба му надзърташе друг със същите ръстови данни и след като ме потупа по рамото и ми каза:

— Шефът иска да те види. — аз послушно застанах между двамата и тръгнахме комплект през тълпата. Наложи ми се веднъж да спра за да не блъсна една дама и това което ме ръгна в гърба съвсем не беше върхът на пръст.

Преминахме през чифт въртящи се врати, после по един коридор и спряхме пред една врата облицована с панели в орехов цвят и по-старшият от двамата юначаги почука два пъти силно, изчака докато някой отвътре му извика да влезе и отвори вратата.

— Ти пръв.

И аз влязох първи.